— Разкажи ми още нещо за мен — подкани го тя.
— Какво би искала да знаеш?
— Нещо хубаво — отвърна Джейн.
— Чакай да видим — каза той и без колебание продължи: — Ти си умна, целенасочена, весела…
— Весела ли?
— Да, имаш чудесно чувство за хумор.
Тя се усмихна с благодарност.
— Готвиш страхотно, умееш да бъдеш истински приятел, бива те за компания.
— Звучи прекалено хубаво, за да е вярно.
— Обаче пееш ужасно фалшиво. Колкото и да се напъваш нищо не излиза — захили се Майкъл. — Въпреки това, не спираш.
— Това ли е най-големият ми недостатък?
— Когато те прихванат, ставаш истинска вещица.
— Избухвам ли?
Той се усмихна добродушно.
— Скромно казано… Да, избухваш!
Джейн преглътна думите му и продължи.
— Кой е любимият ми цвят? Любимото ми ядене?
— Синият — отвърна бързо той — И всичко италианско.
— Как вървят служебните ми неща? Каза, че работя в издателство — въпросите й следваха един след друг.
— От както се роди Емили си на половин работен ден. Когато тръгна на училище, успях да те убедя да работиш по няколко дни в седмицата при мен.
— Работя при теб?
— Да. Само вторник и четвъртък. Отговаряш на телефонните обаждания, занимаваш се с кореспонденцията, подреждаш документацията.
— Звучи невероятно удовлетворяващо.
Не искаше да бъде саркастична. Добре, че Майкъл се направи, че не чува.
— Всъщност, ти прие тази работа, само за да бъдем по-дълго заедно. Аз съм ужасно зает. Невинаги мога да разчитам дори на почивните дни. Просто не искахме да губим близостта помежду си. Така поне вторник и четвъртък са наши. През останалите дни не излизам от операционната.
— Значи имаме идеално семейство?
— Е, няма идеални неща — настъпи кратка пауза. — И ние сме се карали, като всички останали, но струва ми се, отношенията ни са изключителни.
Джейн почувства силно желание да повярва в думите му.
— Къде живеем? На Бийкън хил ли?
— Не — усмихна се той. — Решихме, че градът не е най-подходящото място за семейство с дете. Имаме чудесна къща в Нютън.
Тя си припомни, че Нютън е луксозно предградие на Бостън — двайсет минути по магистралата.
— Искаш ли да се приберем в къщи? — попита той.
— Сега?
Майкъл нежно обгърна раменете й. По кожата й, чак до мозъка пробяга ток.
— Довери ми се, Джейн — прошепнаха устните му. — Обичам те.
Тя погледна добродушното му, изпълнено с преданост лице и изпита желание да му каже, че също го обича. Но как можеше да обича човек, когото абсолютно не познава? Джейн нежно докосна устните му. Усети как те целуват върховете на нейните пръсти.
— Вярвам ти — промълви тя.
Шеста глава
— Съжалявам, че има задръстване — извини се Майкъл, сякаш той бе виновен за колоната коли, които пълзяха като мравки по магистрала №9.
— Сигурно някъде е станала катастрофа — спокойно отвърна Джейн.
Чувстваше, че се радва на всичко, което отлага връщането й към онзи неин живот, за който не знаеше нищо. Усети, че Майкъл я гледа втренчено.
— Какво има? — изплашено попита тя.
— Нищо — отсече той.
— Не, има нещо. Разбрах по очите ти.
Той замълча, загледан в движението.
— Помислих — започна колебливо, — че ако това задръстване се беше случило преди, вече щеше да натискаш клаксона.
— Да натискам клаксона, докато ти си зад волана?! — в гласа й прозвуча изненада.
— Така правеше преди.
— Нима съм била толкова невъздържана?
— Искаше ти се да се прибереш, колкото е възможно по-бързо. Задръстванията те подлудяваха — той говореше в минало време, като за мъртвец.
— Защо толкова бързах?
— Защото си такава — смени глаголното време Майкъл.
— Разкажи ми за себе си — помоли Джейн.
— Какво искаш да знаеш?
— Всичко.
Той се усмихна леко, непринудено. Докато се съсредоточаваше, тя огледа лицето му. В профил удълженият му нос личеше още по-ярко. Челото му се криеше под кичур коса, който стигаше почти до очите. Това придаваше на вида му небрежност. Но д-р Майкъл Уитакър несъмнено внушаваше респект и достойнство и те нямаха нищо общо с облеклото. Малцина имаха такова излъчване. То се получаваше без усилие, вероятно защото бе вродено.