— На Бахамските острови — отвърна Майкъл.
Очакваше движението най-сетне да се възстанови.
Въображението му веднага го върна при белите пясъчни плажове, прозрачната синя вода и пъстрите риби, плуващи без страх на самата повърхност. Пред погледа му изникнаха изящните ниски хотели в жълто и розово, прегърнатите влюбени двойки, едва откъсващи се един от друг, за да почувстват хладната тръпка на водата.
Джейн видя себе си в семплия черен бански, сякаш скочила от онази снимка, направо на плажната ивица в Насо. До нея се намира Майкъл. Двамата вървят прегърнати — неволно се настъпват — не смогват да изравнят крачка. После падат на хладния пясък и дълго се търкалят по лекия наклон.
Фантазията й ги пренася в уютната хотелска стая. Банските лежат хвърлени на пода, а те се прегръщат, с лъскави от пот тела. Ръцете й нежно докосват неговия гръб. Устните му целуват връхчетата на гърдите й. После главата му се спуска надолу и спира между бедрата й. Тя плъзва език по свивката между двете заоблени части на задника.
Джейн силно изстена.
— Какво ти е? — попита Майкъл.
Моля те не ме питай, говореха очите й. Той не настоя.
— Няма нищо — отвърна тя, опитвайки се да прогони натрапчивото видение.
Наистина ли им е било толкова добре заедно? Нима тя е толкова дръзка в секса? Толкова ли са нежни ръцете му, както в представата й?
Джейн извърна поглед към страничното стъкло и с изненада видя, че се движат доста бързо. Сякаш прочел мислите й, той каза:
— След няколко минути сме у дома.
Опита се да се усмихне, но чувството за тревога бе по-силно. Страхът отново нахлу в тялото й като силна ледена струя, премина от гръдната кост до стомаха — за миг Джейн помисли, че трябва да помоли Майкъл да спрат. В този миг спазъмът заглъхна. Но не и страхът.
— Разкажи ми за нашите приятели — изрече тя с колеблив глас.
— От най-близките ли да започна? — засмя се той.
Джейн кимна развеселена.
— На първо място са Хауърд и Пеги Роуз. Както винаги през последните десет години, те са на почивка в Южна Франция. След тях са може би, семейство Таненбаум — Питър и Сара, дето всеки път ги бием на тенис, но никога не се сърдят. После са Дейвид и Сюзън Карни, по професия са лекари. Следват Пън и Джанет Харт, Ийв и Рос Макдърмът. Говорят ли ти нещо тези имена?
Тя поклати глава — не си ги спомняше.
— А приятелките? — попита отново.
— Моите или твоите?
— Да започнем с моите — отчете двусмислеността на усмивката му Джейн. — Имам ли приятелки?
— Да. Няколко. Лорейн Апълбай. С нея на времето сте работили заедно. Даян еди-коя си… никога не помня фамилиите.
Джейн се сети за бележката, която бе открила в джоба на шлифера си. Името Пат Ръдърфорд с невидимо мастило се изписа върху предното стъкло.
— А някой с име Пат?
Майкъл се замисли преди да отговори.
— Не се сещам. Защо? Нещо говори ли ти това име?
— Просто име — излъга тя.
Беше написано върху парче хартия и мушнато в джоба ми заедно с десетте хиляди долара, като наизустено стихотворение си припомни тя. Дали не пропуснах и окървавената рокля?
Майкъл вдигна рамене. Човек на име Пат не присъстваше в общия им живот. Може би беше прав. Никой не можеше да каже, колко дълго тази бележка е преседяла в джоба й.
— Ето го и отклонението — той посочи табелата с надпис Нютън, предградие на Бостън, оградено от три страни от река Чарлз.
Нютън се състоеше от четиринайсет различни селца, обединени без усилие в единно цяло.
— Ние живеем в Нютън Хайлендс — пое по отклонението Майкъл. — Нещо изглежда ли ти познато?
Джейн за миг се изкуши да излъже, да си поиграе — да изтърси, че си спомня някоя от улиците или красивите градини, но се отказа. Не, всичко изглеждаше чуждо. Улица Хартфорд не й говореше повече от Линкълн, Стендиш или, която и да било от останалите. Градините си приличаха. Къщите — големи, красиви, облицовани с дърво постройки — една синя, друга — боядисана в сиво, скрита между огромни, стари дъбове… — внушаваха чувство на благоденствие и спокойствие. Никакви признаци за бъркотиите, скрити зад прага! Нито за проблемите! Чудеше се, ще познае ли собствената им къща, улицата пред нея… Дали тези неща нямаше да изплуват от подсъзнанието й, както мокрите тропически лесове? Да й намигнат от нищото, подобно на скрита картинка от детска книжка?
— Това е нашата улица — сложи точка на разсъжденията й Майкъл.