На табелата пишеше Форест стрийт. Не се отличаваше с нищо от останалите. Къщите по продължението на двете й страни — също.
— Пристигнахме — отбеляза той и посочи с ръка. — Третата от ъгъла.
Къща като къща — с нищо не бе нито повече, нито по-малко забележителна от другите — привлекателна двуетажна сграда, боядисана в бяло, цялата опасана от леха с червено и розово мушкато. То й придаваше почти приказен вид. На всеки прозорец имаше тъмни капаци и сандъчета с цветя. До голямата тъмна врата водеха няколко стъпала. От лявата й страна се намираше двоен гараж в същия цвят. На един от прозорците на горния етаж, Джейн забеляза стъклопис.
Къщата изглеждаше удобна. Кварталът наоколо — изискан. Не можеше да отрече, че й е провървяло — красив, чувствителен мъж, бе ем ве, изискан дом, хубав квартал…
Тогава каква е причината за несъзнателното й бягство в света на хистеричната амнезия? Какво я е накарало да напусне всичко това?
— Коя е тази? — попита Джейн.
В двора на отсрещната къща жена във вехти бермуди поливаше своята градина. Така се беше вторачила в колата на Майкъл, че струята на маркуча биеше право във входната й врата.
Майкъл махна с ръка. Жестът му означаваше едновременно поздрав и уверение, че всичко е наред.
— Казва се Карол, Карол Бишъп. Семейството й се премести тук от Ню Йорк преди няколко години. Баща, мъж, тя и две деца, които вече са в горните класове на училището… За жалост, миналата есен съпругът й ги напусна. — Майкъл зави в двора и допълни: — Предполагам, това не ти напомня нищо?
— Трябва ли?
— Ами… ти и Даниел тичахте рано сутрин няколко дни в седмицата. Даниел е нейният съпруг, по-точно беше — поправи се той. — Още по-точно разводът им е съвсем скоро.
— Значи и тичам?
— От време на време. Всъщност, откакто Даниел го няма, почти се отказа.
— Защо ни гледаше така?
— Как така?
— Мисля, че разбираш. Ти й даде знак, че всичко е наред.
Майкъл поклати глава.
— Никога, нищо не може да ти убегне! Както винаги! — гласът му изразяваше едновременно изненада и възхищение.
— Разбирам, че тя е наясно за моето изчезване?
— Да, знае — кимна Майкъл и натисна дистанционното управление на гаража.
Двойната врата автоматически се вдигна. Вътре проблесна сребриста хонда.
— Това моята кола ли е? — прехвърли вниманието си към нея Джейн.
— Да, твоята.
Значи не беше я зарязала на някоя градска улица. Стоеше си цяла-целеничка в къщи, където всъщност бе мястото и на нейната стопанка. Майкъл бавно влезе в гаража. За миг Джейн получи усещането, че се намира в гроб.
— Изплаши ли се? — попита той.
— Ужасно.
Майкъл протегна ръка. Този път тя не се дръпна.
— Не бързай! — рече Майкъл. — Ако не се сещаш за нещо, не се притеснявай. Аз съм до теб. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.
— Трябва ли да се качим веднага горе?
— Можем да седим тук колкото щеш.
Те постояха няколко минути хванати за ръце, заслушани в тишината, нарушавана единствено от ускореното им дишане. Първа заговори Джейн.
— Глупаво е. Не можем да прекараме тук цял ден.
— Какво ти се прави? — попита той.
Тя отвърна:
— Искам да си отида у дома.
Седма глава
Майкъл отвори входната врата и се дръпна, за да й направи път. Тя за миг се поколеба — сякаш очакваше да я грабне на ръце и пренесе през прага като младоженка.
В много отношения се чувстваше точно така. Сърцето й биеше напрегнато в очакване на новия живот. Трепет съпътстваше тази първа крачка в неизвестното. Дали сегашните младоженци пренасят булките си на ръце? Сигурно не, помисли си Джейн и погледна човека, който й беше съпруг от единайсет години. Той и се усмихваше нежно, окуражително. Светът беше станал прекалено изискан и преситен за такива прости удоволствия. Освен това, както успя да разбере от водещите по телевизията, съвременните жени не искаха или нямаха нужда да бъдат пренасяни през някакви символични прагове. Съвременните мъже пък, чисто физически, невинаги бяха в състояние да го направят.
— За какво мислиш? — Майкъл долавяше нещо, макар да не се издаваше. — Искаш ли да влезеш?
Джейн въздъхна и насочи очи към неголямото входно антре. То бе декорирано с тапет на нежни, червени цветя. Главното стълбище беше бяло, постлано със светлозелена пътека, в тон с целия долен етаж. Къщата безспорно изглеждаше уютна — сякаш сама подканяше госта да влезе. Джейн пое дълбоко въздух и прекрачи прага.