— Разбира се, че приемаме. Просто рядко се случва. Повечето клиенти предпочитат кредитни карти.
Кимна мълчаливо. В другия си живот вероятно и тя ги е предпочитала. Сините му очи отново приковаха вниманието й.
— Какво има? — попита мъжът.
Останалата част от невзрачните му черти изразяваха недоумение.
— Много се извинявам — заекна тя. — Учудвам се на очите ви. Толкова сини!
Вдигна към тавана смутения си поглед. Която и да съм, аз съм кръгла идиотка, рече си на ум, ще помисли, че го свалям!
— Не са мои — отвърна регистраторът и отново се наведе над компютъра.
— Моля? — в ума й започна да се оформя мисълта, че може би е дошла от друга планета.
— Контактни лещи — весело обясни мъжът. — За две нощи ли казахте?
Беше й доста трудно да следи разговора. Чувството на паника, позатихнало за кратко в таксито от Бийкън Хил, отново я обземаше.
— Да. Не повече от две нощи.
А после? Къде ще отиде след това? Особено, ако все още не знае коя е? В полицията? Всъщност, защо не отиде направо там?
— Трябва да попълните това — мъжът плъзна към нея лист хартия. — Име, адрес и т.н.
Улавяйки смущението й, той добави:
— Добре ли се чувствате?
Тя пое дълбоко въздух.
— Много съм уморена. Това необходимо ли е? — върна обратно празния лист.
Беше негов ред да се смути:
— Боя се, че е необходимо. Просто напишете името и адреса си.
Очите й стрелкаха ту мъжа, ту въртящата се входна врата. Най-сетне погледът й спря върху списанието, което все още стискаше в ръка.
— Синди — каза неочаквано високо, после се овладя и повтори по-меко. — Синди.
— Синди?
Кимна, наблюдавайки неохотата, с която той записа името върху адресната карта.
— А фамилията?
Защо постъпва така с нея? Нали му каза, че е уморена? Нима не разбра, че ще плати в брой? Нужно ли е да знае неща, които не са негова работа? Сети се за младото семейство и момчетата, хленчещи за Макдоналдс. Нищо чудно, че бяха толкова нетърпеливи.
— Макдоналд — чу собствения си глас, още преди да реши, че ще го каже. — Синди Макдоналд.
Пое дъх и едва тогава продължи:
— Мемори Лейн 23, Ню Йорк.
Пръстите му спряха на думата „мемори“. Тя прехапа устни, за да удържи напиращата истерия. След секунди обаче, картата бе попълнена. Оставаше само нейният подпис и заплащането. Видя как ръката й изписва буквите и приятно се изненада от собствената си решителност. После бръкна в джоба на шлифера, извади две нови, шумящи стодоларови банкноти. С усилие потисна израза си на наслада, наблюдавайки как мъжът от регистрацията става все по-объркан.
— Имате ли багаж? — тонът му издаваше, че знае верния отговор.
Тя поклати глава. Той вдигна рамене и й подаде ключа и рестото.
— Приятно прекарване в нашия хотел! Ако имате някакви желания, просто позвънете.
— Разбира се — усмихна се тя.
Щом влезе в стаята, захвърли списанието на леглото, свали шлифера и го пусна на пода. Кръвта върху роклята й я блъсна като презрял плод, запокитен в лицето. Усети как гърлото й се стяга. Издаде едва чут, потиснат вик.
— О, не, махни се! Моля те, махни се!
Като котка започна да дере с ноктите си плата. В следващия миг дрехата се свлече на пода. Огледа тялото си за рани. Нямаше нищо.
— Господи! Какво означава това? Какво означава? — впери поглед в синьо-белите шарки по стените, сякаш там можеше да прочете отговора.
— Чия може да е тази кръв, щом не е моя?
Изтича до гардероба срещу леглото, отвори го. От огледалото, на гърба на вратата я гледаше собственото й изплашено отражение.
— Коя си ти, дявол да те вземе? Чия е тази кръв по теб?
Образът от огледалото не отвърна. Само повтори трескавите й движения, отново търсещи рани; Макар по ръцете си да откри леки одрасквания, нищо не говореше, че кръвта е от тях.
Бързо изви ръце и разкопча дантеления сутиен. Хвърли го настрани. Загледа се в малките си, стегнати гърди — дали някога са кърмили бебе? Хубави гърди, си каза на ум и се опита да се успокои. Искаше й се да се концентрира върху нещо ежедневно и просто. Може би така щеше да намери пътя към собственото си аз?
Не се получи. Гърдите й не подсказваха нищо. Нито спомен за дете, нито спомен за мъжка ласка, нито дори за поглед, изпълнен с възторг. В гърлото й се надигна й умря изблик нервен смях.
Полудявам ли, помисли си тя. Намираше се в хотелска стая в центъра на Бостън — явно познат за нея град. Какво правеше обаче? Джобове, пълни е пари… Окървавена рокля… Отражението на голите й гърди в огледалото на гардероба… Някой беше ли им се наслаждавал?