— Видял си най-същественото! И аз бих тръгнал на тоя поход, но от танците нещо краката не ме държат.
— Росене, да идем все пак във фоайето на това Читалище. Ако не можем да вкусим от тези торти поне да ги погледаме.
— Добре де, и на мен ми се ядат торти. Хей сега допивам питието и тръгваме.
Санахме от масата и след няколко крачки се озовахме в това райско кътче, което бе окупирано от цяла тълпа деца и майки. Няколко широки маси бяха наредени със всевъзможни сладкиши, кой от кой по едър и привлекателен. Едно малко момиченце, държано в ръце от майка му, плачеше със завидно настървение. Розовата му панделка бе килната на една страна. Устенцата и ръчиците му бяха целите омацани със шоколад. То протягаше пръстче към една тава с големи парчета шоколадова торта. Очевидно тортеният му глад все още не беше заситен.
— Росене, дай да ревнем и ние по един път, белким се смилят и ни дадат и на нас по едно парче.
— Абе, на мен да ми счупи главата човек, защо не доведох малкия.
— За догодина да не забравиш!
— Да е живот и здраве, няма да пропусна!
— Хайде да се чупим, че устата ми започна да се пълни със слюнки. — Излязохме. Човешкият поток ни грабна и ни понесе надолу по празнично окичения булевард. Отбихме се до фото-сергията за да вземе Росен покупката си и продължихме нататък.
— Чичко, дай десет стотинки! — едно осем, девет годишно одрипавяло момиченце ме бе хванало за крачола на панталона ми. Косата му бе сплъстена тъмно руса, немита. В сините му очи се четеше тъжна молба.
— Защо не влезеш вътре, чичко? — попитах го. — Раздават торти за децата!
— Един чичко на вратата не ме пуска. Каза, че ако не се махна ще ме набие.
— И защо ще те набие?
— Така каза!
Нещо ме сряза под лъжичката. За миг слънчевият ден сякаш се смрачи. Старата болка за нещо неизказано отново се яви. Бръкнах в джоба. Там се мотаеха няколко дребни монети. Напипах най-едрата. Извадих монетата и я подадох на детето.
Как да му обясня, че преди три дена с току що получената заплата си купих на вехто един Джи Ес Ем. На вехто, на вехто но ми излапа почти целия наличен финансов ресурс. Останаха ми само някакви си двайсетина лева за командировки и ядене до аванс. Така беше! Разясних ситуацията на Росен. А тоя човек като да ме зяпне в десния джоб на ризата, та не откъсва поглед от него. Погледнах и аз в тая посока. Там се мъдреше въпросният Джи Ес Ем, обвит с нова пластмасова прозрачна калъфка, акуратно защипнат за ръба на джоба.
— Издава много нежна мелодия! — поясних. — Работата ми е да пътувам по селата. Майка ми е болна. В случай, че закъса може да ме намери навсякъде. То без комуникация не може! Който е измислил тези машинки е велик!
— От всичко велико, в случая виждам само едно велико нещо, одирането на кожата. Ти не ме слушай! Аз така си говоря!
И аз самият мечтая да купя такъв за майка ми. Нали знаеш?! Миналата есен почина бащата и тя е съвсем сама. Едва ходи! Все боледува. Мисълта ми е постоянно насочена към нея. Ще взема да се придумам и да купя и аз един. — Продължихме унесено разговора на тая тема. Консултирах Росен доколкото можах по техническите подробности, а той все питаше ли питаше. В даден момент до ушите ми достигна една хубава, позната латиноамериканска мелодия.
— Росене, ти си по фолклора. Я чуй! Какво ще кажеш за тая мелодия?
— Хе-е-й, отдавна не бях я чувал! Това е истински, натурален перуански фолклор. Песента е за кондора, великата птица на Андите. Свирят я не само в Перу, но и в Чили, Боливия, Еквадор, а дори и в Колумбия. Но чистият извор е в Перу. Любима мелодия е на високопланинското племе, обитаващо Андите. Виж ги! Ето ги! Двама перуанци надуват свирките. Кой ли вятър ги е довял чак до тук.
Загледах се в посоката в която ми сочеше и наистина ги съзрях. Двама мъже, бедно облечени с национална перуанска носия бяха застанали досами входа на луксозната сграда на банката. Те бяха затворили унесено очи и с вдъхновение лееха красивата мелодия.
— Ти знаеш ли, че на мен този латино фолклор е любимата ми музика. Преди години похарчих сума пари за да купя една музикална касета на един боливийски фолклорен състав. Човекът, който ми я препродаде я бе купил от София, от подлеза на ЦУМ. Продали му я пътуващи музиканти. Той си мислеше, че е ме е преметнал в цената, но аз тогава не се и пазарих. Хареса ми. Купих я и останах доволен. От време на време я пускам и си я слушам с едно такова, върховно удоволствие… Имам чувството, че ме зарежда с енергия. Спомням си, че преди двайсетина години Балкантон разпродаваше на безценица плочи с фолклорно съдържание. Тогава ми попадна една плоча с песни от Латинска Америка. В нея беше и тая песен.