Анотация
Тези, които виждат право в сърцето ни, невинаги са тези, които забелязваме от пръв поглед… Но любовта често е там, където най-малко очакваме да я намерим…
Колин Ханкок дава най-доброто от себе си, за да избяга от сянката на мрачното си минало и да върви по правия път. Работа, учене, тренировки – това е всичко, от което има нужда, за да стои далеч от неприятностите. Последното, което търси, е сериозна връзка.
Мария Санчес е образец на общоприетата идея за успех – тъмнокоса красавица с безупречно професионално досие на адвокат в престижна кантора. И все пак, Мария бяга от болезнени спомени, които са я прокудили обратно в родния град.
Случайна среща в една дъждовна нощ променя житейските пътеки, по които и двамата са поели. Предизвиквайки всички предразсъдъци, които имат един за друг, любовта неусетно се настанява между тях. И те дори се осмеляват да мечтаят за бъдеще заедно… До мига, в който миналото ги връхлита.
Мария и Колин ще бъдат подложени на изпитания. Дали демоните от миналото ще разрушат крехката им връзка? Или любовта ще ги запази и в най-мрачния им час?
Никълъс Спаркс е автор на бестселърите „Нощи в Роданте”, „С дъх на канела”, „Последна песен”, „Моят път към теб”, „Най-дългото пътуване”, „Изборът”.
На Джини Арментраут
Пролог
След по-малко от ден в Уилмингтън разбра, че никога не би живял в подобен град — твърде туристически и сякаш израснал напосоки, без никакъв план. В стария квартал видя обичайните къщи с веранди, колони, декоративна ламперия и пищни магнолии в дворовете, но красивите улици постепенно отстъпваха място на търговски райони с молове, супермаркети, ресторанти за бързо хранене и автосалони. Автомобилите се точеха по шосетата на безкрайни върволици, още по-нетърпими през лятото.
Уилмингтънският университет обаче го изненада приятно. Незнайно защо си представяше грозни сгради от шейсетте и седемдесетте. Имаше няколко, особено в периферията на кампуса, но централната част се оказа истински оазис — оформени алеи, окосени морави, джорджиански колони и тухлени фасади, озарени от късното следобедно слънце.
Хареса му и общото крило с часовниковата кула. Когато пристигна, се загледа в отражението й в езерото зад нея — огледален, неразгадаем лик на времето. Достатъчно бе да седне, да разтвори учебник и да наблюдава оживлението наоколо, незабележим за студентите, потънали в своя свят.
Беше топло за края на септември — студентите бяха по къси панталони и потници; навсякъде се виждаха разголени тела. Запита се дали се обличат така и за лекции. И той като тях бе дошъл тук да трупа знания.
Идваше от три дни, но винаги имаше твърде много хора, твърде много възможни спомени, а не искаше да го запомнят. Почуди се дали да не се премести, но реши, че няма смисъл. Очевидно не правеше впечатление на никого.
Беше близо, много близо, но засега най-важното бе да прояви търпение. Пое си дълбоко дъх, задържа го и издиша. По алеята към аудиториите вървяха неколцина студенти, преметнали раници през рамо. Днес обаче колегите им, подготвящи се да започнат отрано уикенда, бяха далеч по-многобройни. Разговаряха на групички от по трима-четирима и отпиваха от бутилки за вода, изглежда, пълни с алкохол. Две красавици си подхвърляха фризби, а приятелките им бъбреха отстрани. Двама младежи спореха; лицето на жената бе поруменяло. Блъсна приятеля си, за да се отдалечи от нея, а той се усмихна, приемайки спокойно гнева й и факта, че за разлика от него не се чувства длъжна да прикрива чувствата си. Зад тях други студенти играеха футбол с безметежното увлечение на хора, необременени от отговорности.
Сигурно повечето младежи тук щяха да се веселят през тази и следващата нощ. В пансионите. В барове. В клубове. За мнозина уикендът започваше отсега, защото повечето лекции се отменяха в петък. Това го учуди — заради високите университетски такси студентите би следвало да изискват повече време в аудиториите с професорите си, а не тридневни уикенди. Но пък въпросният график вероятно устройваше и двете страни. Нали напоследък всеки иска да го кара леко? Да си спестява усилията? Да върви по най-прекия път?
Да. Точно това научават студентите тук. Научават, че трудните решения са ненужни и да избираш правилно е маловажно, особено ако изисква допълнителна работа. Защо да залягаш над учебниците и да се опитваш да промениш света в петък следобед, след като можеш да се насладиш на слънцето?
Премести поглед от ляво надясно и се запита колко от тези младежи се замислят какъв живот ще водят. Кейси се замисляше, спомни си. Непрекъснато си представяше бъдещето. Имаше планове. На седемнайсет вече бе начертала картата си, но я споменаваше някак предпазливо и той оставаше с чувството, че не вярва напълно на себе си и на лицето, което показва пред света. Иначе щеше ли да вземе такива решения?