— Кое е то? Че не бива да съдиш за книгата по корицата?
— Говоря ти сериозно!
Серена се засмя.
— О, някой е докачлив. Знаеш, че се шегувам. Ако бях на твое място, сигурно щях да умра от страх. Спукана гума, пусто шосе, без телефон, непознат с окървавено лице… като в най-лошия кошмар на всяко момиче.
— Именно.
— Намери ли си телефона?
— В офиса е. Вероятно върху бюрото.
— Там е от петък? И разбра чак в събота през нощта?
— Е, и?
— Май не ти се обаждат мнозина, а?
— Ха-ха!
Серена поклати глава и взе телефона си.
— Аз пък не мога да живея без моя.
Направи снимка на Мария.
— Това пък за какво е?
— За Инстаграм.
— Сериозно?
Пръстите на Серена вече сновяха по бутоните.
— Не се безпокой. Забавно е — добави тя, преди да й покаже снимката и надписа. — Мария, оцеляла след Кошмара на тъмната улица.
— Няма да я публикуваш, нали?
— Вече го направих — намигна й сестра й.
— Трябва да престанеш. Наистина! Ами ако някой от клиентите ми попадне на снимката?
— Обвини мен — сви рамене Серена. — Къде е татко, между другото?
— Разхожда Копо.
Копо беше женско, почти снежнобяло шицу. След като Серена се бе преместила в пансиона, двете сестри се върнаха вкъщи на Коледа и откриха, че родителите им са си купили куче. Сега Копо ходеше навсякъде с тях — в ресторанта, където имаше легло в офиса; в супермаркета, дори в счетоводната къща. Копо бе по-разглезена и от двете момичета.
— Още не мога да свикна — промърмори Серена. — Те обичат кучето!
— Нима?
— Забеляза ли какъв нашийник с изкуствени диаманти му е купила мама? Едва не повърнах.
— Бъди мила.
— Мила съм! Просто не си ги представях да имат куче. Ние нямахме, макар да ги умолявах години наред. Обещавах дори да се грижа за него.
— Знаели са, че няма да се грижиш.
— Не съм прескачала учебна година и не постъпих в колежа на седемнайсет като теб, но съм сигурна, че бих се справила с куче. И сега е моментът да те осведомя, че кандидатствам за стипендията „Чарлс Александър“.
— Ммм… браво! — Мария повдигна скептично вежда.
— Не се шегувам. Отпускат я за двуезични студенти по педагогика. Попълних формулярите, написах есе, получих препоръки от двама професори и прочее. Фондацията е частна. Следващата събота ще ме интервюира председателят й. Е? — Тя скръсти ръце.
— Уха! Чудесно!
— Не казвай на татко. Искам да го изненадам.
— Ще е във възторг, ако спечелиш.
— Знам. Помисли си колко нашийника ще могат да купят на Копо, ако не се налага да ми плащат учебните такси.
Мария се засмя. Чуваха как майка им си тананика в кухнята, а през отворения прозорец долиташе аромат на хуевос ранчерос.
— Както и да е, да се върнем на предишната нощ — продължи Серена. — Защо беше навън толкова късно? Доста след обичайното ти време за лягане.
Мария се намръщи, после реши да приключи въпроса:
— Всъщност бяха на среща.
— Леле!
— Какво толкова?
— Нищо. Просто бях решила, че си дала обет за целомъдрие.
— Защо?
— Ехо! Забрави ли с кого говоря?
— Излизам.
— Ходиш да гребеш, но не излизаш вечер. Работиш. Четеш. Гледаш глупава телевизия. Вече дори не танцуваш, а навремето обожаваше танците. Помниш ли как те продумвах да дойдеш с мен в онзи склад? Където танцуват салса в събота?
— Ако не ме лъже паметта, спомена, че там се събират много откачени типове.
— Но и се забавлявах. А за разлика от теб танцувам ужасно.
— Не всички сме в колежа, където лекциите започват по пладне, а петък е почивен ден. Някои имат отговорности.
— Да, да, чувала съм го и преди — махна с ръка Серена. — Значи не ти провървя?
Мария погледна през рамо към открехнатия прозорец на кухнята, за да се увери, че майка им не ги чува.
Серена въздъхна.
— Вече си голяма. Не е нужно да криеш социалния си живот от мама и татко.
— Да, добре, в това отношение винаги сме били малко различни.
— Какво? Мислиш, че им казвам всичко?
— Не, надявам се.
Серена се подсмихна.
— Съжалявам, че не се е получило.
— Откъде знаеш? Може би грешиш.
— Не мисля — поклати глава Серена. — Иначе нямаше да се прибираш сама вкъщи.
Серена винаги съобразяваше бързо, но и нещо повече — притежаваше здрав разум, какъвто понякога липсваше на Мария.