Марголис бе прав, че човек с параноидно разстройство в общи линии може да живее нормално, стига състоянието му да не е тежко. Илюзиите варираха от сравнително безобидно надценяване на определени идеи до осакатяваща психоза. Друга статия обясняваше — както Ейвъри Манинг бе казал на Марголис — че илюзиите не са непроменливи. Различават се по сила и се задълбочават при употреба на наркотици.
Прочетеното осветли картината и Колин разбра, че Лестър наистина вярва в заблудите си, но не липсваха и противоречия. Щом Лестър се ужасяваше от Мария, би ли й занесъл рози? Би ли й поръчал питие? И ако това бяха криворазбрани помирителни жестове, защо съдържаха заплашителни съобщения? Кой би предизвиквал някого, ако иска да го оставят на мира? И защо Лестър бе дошъл в Уилмингтън? Не би ли предпочел да е възможно по-далеч от Мария?
Отначало Колин не разбираше защо Марголис си е направил труда да проучва Марк Аткинсън, но детективът бе достатъчно интелигентен и явно бе забелязал същите несъвпадения. Търсейки решение на загадката, се бе обадил на майката на Аткинсън и историята бе станала още по-объркана.
Може и да бе изчезнал, може и да не бе?
Колкото и завоалирано да звучаха думите му, Марголис бе описал точно положението.
Колин промени търсенето и веднага откри постер със снимка и надпис „Издирва се“ в Пинтерест, несъмнено публикуван от майката на Аткинсън. Нямаше нищо друго. Можеше да проведе същото проучване както за Лестър Манинг, но какъв щеше да е смисълът? Според Марголис нямаше полезна информация за Марк Аткинсън от деня, когато бе заминал за Торонто. Или бе изчезнал.
Или се криеше, ако не бе изчезнал?
Колин предусещаше, че Марголис обмисля подобна възможност. Съвпадението във времето бе достатъчно показателно. Но доводът на Мария също бе основателен. Защо ще я взема на прицел? Според нея дори не бяха се виждали.
Колин затвори компютъра и продължи да обмисля десетките въпроси, докато най-сетне стигна до извода, че трябва да си проясни ума, а знаеше само един начин.
* * *
Пробяга разстоянието до спортната зала. Един час вдига тежести и трийсет минути удря по тежката боксова круша. Нямаше тренировки и в залата бе сравнително спокойно. Дейли го забеляза и му подържа крушата няколко минути, но през повечето време стоя в кабинета си.
Колин се върна на бегом вкъщи, облече си работните дрехи и подкара към бара, като размишляваше над същите въпроси. Навярно защитните му инстинкти биеха тревога, но незнайно защо не можеше да се отърси от чувството, че ще се случи нещо лошо.
22.
Мария
След срещата с Марголис Мария се върна в кантората, зашеметена от наученото. Надникна в кабинета на Джил, за да й разкаже новините, но тя още не се бе върнала след обедната почивка. Това й напомни, че не е обядвала, но всъщност не можеше дори да си представи да сложи залък в устата си.
Стрес. Продължеше ли в същия дух, щеше да се наложи да си сменя гардероба — да си купи дрехи с по-малък размер или да преправи старите, които вече изглеждаха възшироки.
Барни най-сетне се бе появил в кантората, но през следващите три часа се затвори в кабинета си, където влизаха стажантка след стажантка. Мария предположи, че интервюира кандидати да заместят Лин — неотложно попълнение според нея — и макар да имаше въпроси за случая с болницата, от опит знаеше, че не бива да го безпокои. Реши да организира идеите си, отбелязвайки ги в полето на подадения иск. Някой почука на вратата. Вдигна поглед и видя Барни, застанал на прага.
— Здравей, Мария. Би ли дошла в кабинета ми? — попита я той.
— О, здравей, Барни. — С въздишка на облекчение тя събра листовете и ги пъхна в папка. — Слава богу. Надявах се да обсъдим иска. Според мен има няколко възможни подхода към случая. Исках да разбера как планираш да процедираш, преди да започна да проучвам подробностите.
— По-късно ще обсъдим случая. Искам да поговорим за нещо друго в кабинета ми.
Въпреки предразполагащото му изражение, тонът му я обезпокои и тя се изправи предпазливо. „Темата на разговора — помисли си — едва ли ще е приятна.“
Барни вървеше мълчаливо пред нея. Изчака я да го настигне едва когато застанаха пред вратата. Джентълмен както винаги — дори да се кани да нанесе удар — той й отвори и посочи стола с висока облегалка най-далеч от прозореца срещу писалището му. Едва след няколко крачки тя забеляза кой седи на другия стол. Застина.