Кен.
Барни вече заобикаляше бюрото си. Зае се да напълни три чаши с вода от каната върху него, но Мария не помръдна.
— Седни. Не се безпокой — рече й той. — Ще проведем приятелски разговор.
„Трябва да му отговоря „Не, благодаря“, и да изляза“ — помисли си внезапно тя. Какво щяха да направят? Да я уволнят? Все пак старите навици — да уважаваш възрастните и да се подчиняваш на шефа — надделяха и тя седна почти на автопилот.
— Искаш ли вода? — попита той и с крайчеца на окото си тя забеляза, че я наблюдава изпитателно.
— Не, благодаря — отговори и си каза, че все още не е късно да си тръгне, но…
— Радвам се, че се съгласи да се присъединиш към нас — отбеляза Барни малко по-напевно и протяжно от обикновено — гласът, запазен за съдебната зала. — И съм сигурен, че се питаш защо те поканих тук. Е…
— Спомена, че искаш да обсъдим нещо. С теб — прекъсна го тя. — Само двамата.
Барни трепна едва забележимо, издавайки неволно изненадата си, че му отнемат думата. Ала се опомни бързо. Усмихна се.
— Моля?
— Не спомена, че ще присъства и друг.
— Разбира се. — Гласът му отново прозвуча гладко. — Имаш право. Извинявам се за пропуска.
Замълча, за да й даде възможност да отговори — несъмнено да му прости грешката — но Колин вероятно не би продумал и тя също не каза нищо. „Уча се“ — помисли си.
Барни разпери ръце.
— Да започваме тогава, за да не ти губим времето с предисловия. Не бих искал тази среща да удължи работния ти ден.
— Добре. — Тя се усмихна вътрешно.
Пак го изненада, но той бе майстор на самообладанието. Прочисти гърло.
— Сигурен съм, че си чувала слуха за обвиненията, които няколко служителки се канят да повдигнат срещу Кен Мартенсън. Между впрочем, напълно безпочвени обвинения.
Зачака, но и този път тя нищо не каза.
— Прав ли съм? — попита той.
Мария погледна към Кен, после отново към Барни.
— Не съм сигурна.
— Не си сигурна дали си чула слуховете?
— О, чух ги — потвърди тя.
— За какво тогава не си сигурна?
— Не съм сигурна дали обвиненията са безпочвени.
— Аз те уверявам, Мария, че не са.
Тя изчака две секунди.
— Добре.
„Колин наистина щеше да се гордее с мен“ — помисли си. Нещо повече — започна да разбира как думата „добре“ размества динамиката на силите в стаята. Или поне задаваше желания от нея тон, макар на Барни да не му харесваше. Той обаче бе професионалист и не издаваше чувствата си — напевният и отчетлив глас продължаваше да звучи в адвокатския си ритъм.
— Понеже господин Мартенсън е наш изпълнителен директор, възнамерявам да оспорим енергично и целесъобразно въпросните обвинения. Включително в съдебната зала, ако се наложи. Разбира се, както знаеш, когато на карта е заложена нечия репутация, подобни случаи обикновено се уреждат със споразумение, за да се избегне дългата и скъпа съдебна процедура. В конкретния случай евентуално споразумение ще пренебрегне истинността на обвиненията в името на спестените време, средства и неудобство. И очевидно ще бъде поверително.
Мария кимна, мислейки си: „Да караме по същество. Защо ме извика тук?“.
— Сигурен съм, че не е необходимо да ти припомням блестящата репутация на господин Мартенсън. Тези, които го познават най-добре — хора като теб и мен например — знаят, че винаги е действал на първо място с оглед на интересите на кантората. Правил е огромни жертви и е абсолютно невъзможно да изложи на риск репутацията на кантората или личната си репутация. Обвиненията, длъжен съм да добавя, са абсурдни. През трийсетгодишната му адвокатска кариера нито едно обвинение в сексуален тормоз не е повдигано срещу него в съдебната зала. Три десетилетия усърдна работа, подложена на риск, защото по света има алчни хора.
„Обвиненията не са стигнали до съдебната зала, защото са били уредени извън нея“ — помисли си Мария.
— За съжаление, когато има гърне с пари, някои смятат, че им се полага по право. Готови са дори да излъжат или да изопачат истината с история, която обслужва целите им. Понякога тълкуват погрешно поведение, което всеки друг би сметнал за безобидно. Вярвам, че в нашия случай има по малко и от трите и това е довело до масова лакомия. Алчните акули, подушили кръв във водата, искат да получат своя дял, защото смятат, че им се пада по рождение. Нашата справедлива конституция обаче не казва, че някому е позволено да отнема чужда собственост просто защото вярва, че му се полага. Алчност. Ужасно зло и неведнъж съм виждал да поразява добри хора. Алчни зложелатели съсипаха съседите ми — благовъзпитано, религиозно семейство. Сега, в заника на дните си, не се гневя толкова. Изпитвам по-скоро съжаление към ненаситните. Животът им е празен и те си въобразяват, че ще запълнят празнотата с монетите от джобовете на ближния. Този случай обаче заплашва да опетни репутацията на господин Мартенсън, както и доброто име на кантората, така че е моя отговорност — дори дълг — да ги защитя.