„Бива си го — помисли си Мария, — даже когато самият той изопачава истината. Неслучайно съдебните заседатели го харесват.“
— Сигурен съм, разбира се, че и ти би се застъпила за почтеността и за доброто име на фирмата. Няма да скрия обаче, че се страхувам, Мария. Страхувам се за другите хора тук. Колегите ти. Приятелите ти. Младите семейства с ипотеки и сметки за отопление. Бебетата и децата им. Длъжен съм заради тях да използвам всички умения, които Бог ми е дал, с надеждата правдата и доброто да надделеят над неправдата и алчността. Но пък аз наистина съм остарял и съм изгубил връзка с днешните двигатели на света, така че какво ли знам?
Когато Барни замълча, изиграл картата „дълбоко потресен“, Мария едва не заръкопляска. Лицето й обаче не издаде нищо. След миг той продължи с въздишка:
— Познавам те, Мария. И знам, че споделяш загрижеността ми. Твърде добър човек си и е невъзможно да не се страхуваш за приятелите и колегите си. И знам, че ще пожелаеш да им помогнеш, защото и ти като мен искаш справедливостта да възтържествува. Нашата кантора — всички ние — трябва да се изправим сплотени като един срещу сребролюбците, заблудили себе си, че им се полагат твоите спечелени с труд пари, макар те самите да не са ги заслужили с нищо. — Той поклати глава. — Искаме истината да удържи победа, Мария. Нищо друго. Искаме само чистата истина. И затова си тук. Защото се нуждая от помощта ти.
„Най-сетне“ — помисли си Мария.
— Молим те за нещо, което искаме от всичките си служители. Да подпишеш заявление, подпечатващо истината — че уважаваш дълбоко господин Мартенсън и докато си работила в кантората, никога не си ставала свидетел и не си чувала той да е предприемал действия, които могат да се окачествят като сексуален тормоз към когото и да било. Специално теб и другите жени в кантората ще помолим и да потвърдите, че никога не сте се чувствали подложени на сексуален тормоз по какъвто и да било начин и когато и да било.
Стъписана, Мария се втренчи в него. Забеляза, че Кен се е свил на стола, и преди да успее да отговори, Барни продължи:
— Не си длъжна да изпълниш молбата ми, разбира се. В крайна сметка решението зависи изцяло от теб. Няма причина да вземаш под внимание добруването на когото и да било в кантората. Искам просто да постъпиш правилно.
Барни приключи, свел смирено очи. Олицетворение на благочестието в свят, станал непонятен за него, понесъл бреме, с което все някой трябва да се натовари. Нищо чудно, че бе преуспял.
Мария обаче мълчеше. Колкото и убедително да звучаха думите му, Барни лъжеше и го съзнаваше. Знаеше също, че тя знае, че лъже. Тоест — всичко бе игра. Несъмнено бе настоял Кен да присъства, за да го накаже: „Разбираш ли докъде падам, за да те защитя?“. От своя страна Кен не бе продумал.
И все пак…
Беше ли честно всичките им невинни колеги да пострадат? Заради един идиот? Колко пари искаха жените? Беше се справила с посегателствата на Кен. След седмица-две вероятно щеше да ги забрави напълно. С течение на времето дори щяха да се превърнат в смешна история. Кен бе слабоволев, но не й посегна в хотела след конференцията. Беше твърде несигурен и жалък, за да стигне дотам. Поне с нея. Но с другите, на които бе хвърлил око?
Колебаеше се и имаше нужда от време. Пое си дълбоко дъх.
— Нека помисля.
— Разбира се — кимна Барни. — Оценявам загрижеността ти. И помни — всички в кантората, колегите и приятелите ти искат единствено да постъпиш правилно.
* * *
Мария седна зад бюрото си и се насили да се съсредоточи върху иска срещу болницата, но мислите й непрекъснато се връщаха към разговора с Барни, търсейки начини да се измъкне по-умело от положението. Питаше се как ли би постъпил Колин…
— Ето те и теб.
Унесена в мисли, Мария вдигна глава и видя Джил на прага.
— О, здрасти…
— Къде беше? — попита я приятелката й. — Минах преди малко, но те нямаше.