Барни си приглади сакото.
— Целта ви, предполагам, е не само да ни информирате, че смятате да заведете дело и да напуснете кантората. Тук сте, защото искате да разрешим проблема.
— Защо мислиш така?
— Не бихте спечелили нищо, като ни предупреждавате, че ще подадете жалба до Комисията.
— Може би просто изпитвам известна лоялност към кантората.
— Може би.
— Или пък искам Кен да разбере как, освен че ще съсипе кантората и ще остане без спестявания, вероятно ще се наложи да продаде абсурдната си кола, когато Мария приключи с него.
Кен простена тихо. Барни не му обърна внимание.
— Възможно ли е да разрешим проблема?
— Като за начало Мария иска шест седмици отпуск.
— Защо са й шест седмици отпуск, след като смята да напуска?
— Защото й се полагат. Защото Кен е задник. Защото вчера е видяла дъга над пръскачките в двора. Защото заради вас е работила до късно нощем и през почивните дни. Тоест, няма значение защо иска отпуск. Иска и толкова.
— През първата година на служителите им се полага само едноседмичен отпуск.
— Тогава ще направиш изключение. Платен отпуск, подчертавам, който ще бъде добавен към последния й чек.
Кен понечи да се намеси, но Барни вдигна ръка да го спре.
— Нещо друго?
— Да. Двуседмичното предупреждение за напускане отпада. Днес е последният ден на Мария тук. Но ще й платите и за въпросните две седмици.
Барни изглеждаше, сякаш е сдъвкал нещо противно.
— Това ли е всичко? Двумесечна заплата?
— Не съвсем. За преживения стрес й е необходим бонус. Да речем… още три месечни заплати.
Барни замълча.
— А в замяна?
— Ще го обсъдим, но съм почти сигурна, че няма да чуете нито дума от нея за развратното поведение на Кен. Никакви жалби, никакви съдебни дела. Разделяме се и всеки тръгва по своя път.
Барни замълча отново, вероятно замислен доколко сериозни са намеренията на Мария. Джил обаче прочете мислите му.
— Тя не блъфира, Барни. Познаваш Кен. Знаеш как се е отнасял към други жени и знаеш също, че е тормозил Мария. Нещо повече — знаеш, че не искаме много пари. Тя всъщност ти предлага подарък, защото, колкото и да презира Кен, към теб изпитва уважение.
— А заявлението?
— Изобщо не го споменавай — предупреди го Джил. — Мария няма да лъже. Няма обаче и да подпише заявление какво наистина се е случило. Ще го забрави.
— А ако другите ищци я призоват да даде показания?
— Дотогава ще бъде на Юпитер. Не бой се.
— Моля?
— О — усмихна се Джил. — Съжалявам. Помислих, че сме се пренесли в селенията на фантазията.
— На фантазията ли?
— И двамата знаем, че няма да я призоват, защото няма да позволите да се стигне дотам. Ще сключите споразумение. Налага се, иначе ще ви струва цяло състояние дори да спечелите делото.
Барни погледна към Кен, после отново към Джил.
— Може ли да те попитам какво искаш ти? След като също напускаш кантората?
— Само едно — отвърна тя. — В замяна ще довърша последните си две седмици тук. Ще сътруднича на партньорите, защото не искам промяната да се отрази на клиентите. После ще си тръгна.
— И какво е единственото условие?
— Да ми организирате скромно прощално парти в кантората. Нищо разточително — торта или нещо подобно — но да имам възможност да се сбогувам с всички наведнъж. Дотогава несъмнено е по-добре да не оповестяваме, че ще напускам. Другите партньори трябва да разберат, но не искам да подтикна персонала да си плюе на петите. Вярваш или не, надявам се да разрешиш проблема възможно най-бързо и най-тихо. Тук работят и добри хора.
Барни вероятно оцени благородството на Джил, но Мария забеляза как пресметливо поглажда брадичка.
— Пет месеца заплата за Мария не е малко. Партньорите няма да останат доволни. Три месеца съм сигурен, че мога да осигуря…
— Не тълкувай погрешно желанието ми да помогна на другите като възможност да преговаряме. Няма да преговаряме. Предложението е еднократно. Приемаш или не. Изтича в момента, когато с Мария излезем през вратата. После тя започва да попълва формулярите за жалбата. Честно казано, иска по-малко, отколкото ще дадеш на другите. Така че сега е редно да й благодариш, вместо да се пазариш.