Той не отговори веднага.
— Все пак ще трябва да говоря с останалите партньори — каза най-сетне. — Не мога да взема такова решение сам.
— Можеш, разбира се. И двамата знаем, че партньорите ще те послушат. Стига игрички. Приемаш ли условията, или не?
* * *
— Петмесечна заплата? — възкликна Мария.
Бяха на паркинга до колата й. Няколко минути по-рано Мария бе събрала личните си вещи от кабинета — снимки на семейството и няколко фотографии от гребните й излети — в малък кашон, вече прибран в багажника. По молба на Барни не се сбогува с никого, а и никой не забеляза нищо необичайно.
— Звучи добре, нали? — усмихна й се приятелката й.
Всъщност не беше за вярване. Край на Кен, край на уикендите, през които да наваксва задачи, възложени от Барни, и петмесечна заплата в спестовната й сметка. Никога, никога не й се бе случвало нещо подобно. Чувстваше се, все едно е спечелила от лотарията.
— Още съм зашеметена.
— Вероятно можех да поискам и повече.
— Това е повече от достатъчно. Изпитвам вина, че получавам толкова.
— Недей. Защото, вярваш или не, наистина си била подложена на сексуален тормоз. За теб вероятно не е било толкова очевидно, но е факт. А Барни в момента въздиша от облекчение, иначе нямаше да стоим тук в празнично настроение.
— Благодаря ти.
— Не е необходимо. Ти също би ми помогнала.
— Не съм добра колкото теб. Нападна Барни. И го победи.
Джил се усмихна доволно.
— И знаеш ли кое е поразително?
— Кое?
— Лесли е много, много по-добра от мен.
При тази мисъл лицето на Мария грейна.
— Благодаря ти отново, че избра мен.
— Няма защо. Знам точно какво получавам.
Мария посочи сградата.
— Странно е, че утре няма да работя. И най-вероятно никога няма да мина пак през тази врата. Случи се толкова… бързо.
— Както казват за фалита? Отначало се случваше бавно, после изведнъж.
Мария кимна.
— Предполагам. Колкото и да не ми харесва какво се опитва да постигне Барни в момента, надявам се да се справи.
— Той е единственият адвокат, за когото не е нужно да се безпокоиш. Ще се справи, каквото и да стане. И между нас да си остане. Няма да се изненадам, ако и той напусне кантората.
— Защо да напуска?
— Защото може да си го позволи. Ти би ли искала да продължиш да работиш с Кен?
Мария не отговори, но пък и нямаше нужда. Джил имаше право и се опитваше да осмисли изминалия ден. Мария внезапно си спомни за Лестър Манинг и за срещата с Марголис. Скръсти ръце.
— Какво би направила на мое място? Имам предвид Лестър Манинг? — попита.
— Мисля, че не знаеш достатъчно, за да направиш конкретни изводи. Разбирам, че това вероятно не ти помага, но…
Тя замълча. Мария не можеше да я вини, защото дори на нея й се струваше, че парченцата от мозайката не пасват.
* * *
Мария пое след върволиците коли към „Мейфеър“ — изискан търговски комплекс. Докато пътуваше, се опита да осмисли факта, че утре няма да ходи на работа. Не само утре, но и в понеделник. Това не беше й се случвало, откакто напусна кабинета на областния прокурор в Шарлот.
Тръсна глава да пропъди мисълта. Знаеше точно докъде ще я доведе и не искаше да мисли за Лестър, за приятеля на Кейси и за всичко, което Марголис й каза. Защото щеше да стигне доникъде. Освен ако объркването е „някъде“.
Никакъв Кен повече, въодушеви се. Никакви уикенди, провалени от Барни. След две седмици щеше да работи с Джил. И имаше петмесечна заплата. По отношение на кариерата й нещата едва ли можеха да се развият по-добре. Заслужаваше си да го отпразнува, дори разточително. Дали да продаде колата си и да си купи нещо по-спортно — стига да не е червен „Корвет“? Още щом й хрумна обаче, разбра, че е чиста фантазия. Беше твърде пестелива и не си представяше как се опитва да обясни на баща си защо е купила кола, вместо да изплати част от студентския кредит за юридическия университет или да си разкрие инвестиционна сметка. Или просто да спести парите за бъдещото партньорство в новата кантора.
Сред днешните събития се бе изгубила идеята, че някой ден — още на трийсет навярно — може да стане партньор в юридическа кантора. Кой би предположил?