Когато стигна „Мейфеър“, вече се здрачаваше. Написа съобщение на Серена, че ще е вкъщи към седем, но да не отлагат вечерята заради нея.
След секунди телефонът й изжужа. Прочете отговора на Серена: „И аз ще позакъснея. Не искам да пропуснеш вълнуващите разговори!“.
Мария се усмихна. Написа съобщение на родителите си кога да я очакват и се запъти към „Уилямс-Синома“. Винаги се затрудняваше да подари на майка си нещо специално — Кармен се притесняваше да харчат много пари за нея, особено децата й — ала този път вместо фантасмагоричната нова кола Мария реши да й избере сносни тенджери и тигани. Макар да обичаше да готви — и в ресторанта, и вкъщи — майка й никога не си купуваше кухненски съдове. Сегашните не бяха сменяни, откакто Мария бе в началното училище. Дори и по-отдавна.
Покупките се оказаха по-разточителни, отколкото предполагаше. Качествените съдове бяха скъпи, но изпита радост. Когато навърши шестнайсет, родителите й купиха кола на старо, която издържа, докато я смени със сегашната; бяха плащали таксите й за частно училище, за четирите години в колежа и за половината семестри в юридическия университет, а тя нито веднъж не бе правила подобен жест. Предполагаше, че майка й ще се притесни — баща й нямаше да каже нищо. Обаче майка й го заслужаваше.
Натовари подаръците в багажника до кашона с лични вещи от кантората. Улиците, слава богу, бяха по-спокойни. Преди да запали двигателя, написа съобщение на Серена, че пристига след петнайсет минути, и едва тогава осъзна, че не е разказала на Колин какво се е случило в кантората. Все още й се искаше да отпразнува събитието, а с кого да празнува, ако не с него? По-късно. В нейния или в неговия апартамент. Кой би предположил, че парите са афродизиак?
Понеже той сигурно вече бе зад бара, му написа съобщение. Помоли го да й се обади, когато му остане време. Вероятно щеше да остане на работа до десет-единайсет — тъкмо да й даде възможност да се върне вкъщи след вечерята, да запали няколко свещи, дори да изпие чаша вино. Вероятно щяха да будуват до късно, но какво от това? Утре Колин нямаше лекции, а тя нямаше да ходи в кантората.
Остави телефона на седалката до нея и пое към дома на родителите си. Свърна по тяхната улица и се запита колко ли пъти е минавала оттук. Десетки хиляди вероятно. Удивително, замисли се, като самия квартал. Хората идваха и си отиваха, но къщите сякаш оставаха недокоснати от времето и всеки ъгъл й навяваше спомени — сергии за лимонада, надпревара с кънки, фойерверки на Четвърти юли. Лакомство или беля. Как се разхожда с приятели. Телефонът й зазвъня, прекъсвайки потока от картини. Погледна екрана, видя името на Колин и се усмихна.
— Привет — поздрави го. — Позволяват ли ти да говориш в работно време?
— Не е редно, но видях съобщението ти. Помолих другия барман да ме покрива за няколко минути. Добре ли си?
— Да. Наближавам къщата на мама и татко.
— Мислех, че вече си там.
— Първо отидох да купя подарък на мама и се забавих много — обясни тя. — Но слушай! Няма да познаеш какво се случи днес!
— Марголис ли се обади пак?
— Не. Става дума за работата — уточни тя и докато стигне до дома на родителите си, му разказа накратко историята. — Което значи, че съм богата.
— Така изглежда.
— Купих на мама чудесни съдове за готвене.
— Сигурно ще ги хареса.
— След като преглътне чувството си за вина. Обадих ти се обаче за друго. Реших да те поканя вкъщи днес.
— Не се ли бяхме разбрали вече да дойда? Да ти звънна, когато си тръгвам от бара?
— Да, но тогава не бях в празнично настроение. Сега съм и исках да те предупредя.
— Да ме предупредиш за какво?
— Е, понеже съм богата, тази вечер може да поискам това-онова от теб. В леглото, имам предвид.
Той се засмя. Личеше си, че предложението му допада.
— Добре.
Мария видя колата на Серена, паркирана пред дома на родителите им; тротоарите от двете страни на улицата пустееха. Прозорците на къщите светеха; вътре проблясваха телевизионни екрани — семействата си почиваха в края на дългия ден.
— Все пак не позволявай предвкусването да те разсейва. Не бих искала да си навлечеш гнева на шефа.
— Ще се постарая.
Тя спря зад колата на сестра си и изключи двигателя.
— И още нещо. Помниш ли какво казах на Марголис? Когато ме попита защо съм с теб?
— Да.
Тя слезе от колата и я заобиколи.
— Искам да знаеш, че всяка дума беше вярна.
Той се засмя отново.