Божичко… той губеше разсъдъка си…
— _Ти!_ — изпищя той, разтреперан от ярост.
Мария отстъпи назад, опитвайки се да запази разстоянието помежду им. Очите й се стрелкаха ту към пистолета, ту към Лестър. Той продължи да приближава, тя — да върви заднишком. Накрая опря гръб във вратата на гаража.
— Ти извика полицията! Не ме оставяш на мира, но този път _няма_ да ти се размине!
„Серена сигурно го е чула — каза си Мария. — Или родителите ми. Ще отворят вратата всеки момент, Лестър ще се обърне и ще стреля…“
През въртопа от трескави мисли долови, че към първата сирена вече се е присъединила втора, по-далечна, но и двете приближават. Челюстта на Лестър изпъкна и очите му запламтяха от гняв, че са го предали. Показалецът му се плъзна към спусъка на пистолета и през тялото й сякаш премина ток.
„Бягай! Бягай!“
Обърна се и заобиколи колата. Втурна се към къщата. Чу Лестър да изкрещява стъписано името й. Чу го да хуква след нея.
„Бягай!“
Двайсет метра. Може би десет.
Предната врата се открехна и сноп светлина падна върху верандата. Мария бе сигурна, че той я гони.
„Бягай!“
Със сетни сили се устреми към светлината. Усети как Лестър се пресяга към нея. Като на забавен каданс видя Серена да излиза на верандата.
„Ще ни убие и двете…“
Застанала в светлия ореол пред отворената врата, Серена не разбираше какво става. Взираше се объркана в Мария, която изкачи на бегом стъпалата.
„Пръстите му шарят по ризата ми…“
Тялото й се напрегна до краен предел.
— Мария? — извика Серена.
Едва по-късно осъзна, че сестра й е изкрещяла името й. Още малко…
И… най-сетне успя.
Сграбчи Серена и я блъсна вътре, затръшвайки вратата зад себе си.
— Какво правиш? — извика сестра й.
Мария заключи вратата, улови я за китката и я дръпна силно.
— Махни се от вратата! — изкрещя. — Той има пистолет!
Серена залитна, едва не падна.
— Кой има пистолет?
— Лестър!
Мария довлече Серена в кухнята и видя майка им, застанала до печката със стъписано изражение. Но баща й го нямаше. Мария се озърна.
Божичко!
— Къде е татко?
— Чакай! Лестър е тук? — Гласът на Серена долетя зад гърба й.
— Отвън е! — извика Мария и погледът й се насочи към стъклената врата с надеждата баща й да е на задната веранда. — Лестър Манинг! Мъжът, който ме преследва! Ще нахлуе през вратата всеки момент.
„Ще убие мен и тях, и себе си. Както Джералд Лос уби Кейси…“
С облекчение зърна баща си до масата на верандата. Смоуки лежеше в скута му.
Серена и майка й заговориха една през друга, но тя не различаваше думите.
— Млъкнете! — извика им. — И двете! — Отвори задната врата. — Влизай тук! — процеди през зъби и махна на баща си да побърза.
Той я послуша и скочи на крака, прегърнал кучето.
Серена и майка й замълчаха. Мария се ослуша — да чуе тропане на вратата, звън на натрошено стъкло.
Тишина.
Серена я гледаше втрещена. Родителите й я наблюдаваха зяпнали.
Нищо.
Ами ако Лестър дебнеше в задния двор?
В тишината воят на сирените проехтя отново. Достатъчно силен да се чува в къщата.
— Не разбирам — не се стърпя най-сетне Серена. — Къде те преследваше Лестър? — попита с разтреперан от сълзи глас.
— В двора. Видя го. Щеше да ме сграбчи.
Сестра й поклати объркано глава.
— Видях те да тичаш, но зад теб нямаше никого. Един мъж тичаше по улицата…
— Имаше пистолет и ме преследваше!
— Не — настоя Серена. — Не беше зад теб.
Преди Мария да осъзнае думите й, оглушителният писък на сирените изпълни къщата и червени и сини отблясъци заиграха ритмично по стените.
„Полицията — помисли си тя. — Слава богу!“
В същия момент предната врата се отвори с трясък.
Мария изпищя.
25.
Колин
Колин реши, че е постъпил правилно. Адреналинът се бе оттекъл от вените му и се чувстваше изтощен до смърт, но нямаше как да не отбележи факта, че лежи по корем с ръце, закопчани с белезници зад гърба, под изпепеляващите погледи на двама полицаи, и вероятно му предстоят дълги дни зад решетките.
Може би трябваше да послуша полицаите в патрулната кола и да спре.