Колин въздъхна.
— Шофиране с превишена скорост.
Марголис наклони изненадано глава.
— Сериозно? — Колин не отговори и детективът се подсмихна. — Признавам, че не го очаквах. Но не бих се отказал от такъв подарък. Отивам да поговоря с приятелката ти. Ако все още я наричаш така, разбира се. Дори и с пръст да не си я докоснал, не ми прилича на жена, която ще посещава всяка седмица възлюбения си в затвора, за да го подкрепя. А имай предвид, че открай време преценявам отлично хората.
Марголис се изправи и тръгна към Мария.
Колин прочисти гърло:
— Може ли да стана?
Марголис го погледна през рамо и след няколко секунди повдигна рамене.
— Не знам. Можеш ли?
Колин се подпря с глава на земята, повдигна хълбоци, сви колене и пъргаво се приземи на крака.
Марголис махна с ръка да възпре полицая, понечил да пристъпи към Колин. Подсмихна се отново.
— Сигурен съм, че затворниците ще се редят на опашка да танцуват с теб, ако им демонстрираш уменията си. Все пак потърпи малко, докато разбера какво става тук.
Даде знак на двамата полицаи да приближат и тримата заговориха тихо. Единият на няколко пъти посочи с показалец Мария. Неколцина съседи вече надничаха към тях от моравите си или от улицата, опитвайки се да видят по-добре. Не само Колин ги забеляза. Марголис размени няколко думи със семейството и всички тръгнаха към къщата. Учудвайки Колин, Марголис му махна да ги последва.
В дневната Мария отново разказа всичко от самото начало и описа как е бил облечен Лестър, само че този път историята прозвуча по-свързано. Родителите й и сестра й стояха зад нея с още по-разтревожени лица, а двамата полицаи, арестували Колин, бдяха от двете страни на входната врата. Марголис си водеше бележки, Серена от време на време вмъкваше уточнения. Едва когато Мария приключи, детективът зададе първия си въпрос:
— Заплаши ли те с пистолета?
— Държеше го в ръка.
— Но не го вдигна? Не го насочи към теб?
— Има ли значение? Дойде с пистолет пред къщата на родителите ми. Трябва да го арестуваш — настоя Мария.
Марголис разпери ръце.
— Не ме разбирай погрешно. На твоя страна съм. След като е признал, че е изпратил розите и е поръчал питието, несъмнено ще получиш ограничителната заповед. Никой съдия не би отхвърлил молбата, а аз ще се обадя да видя дали може да я издадат по-бързо. Питам те, защото искам да определя дали Лестър е нарушил и закона за огнестрелните оръжия.
— Той е душевноболен. Незаконно е да притежава оръжие в този щат.
— Може би.
Очите на Мария заискриха.
— Тази сутрин е бил в психиатрична клиника. Така ми каза ти.
— Няма причина да не вярвам, че не е бил там, но ще проверя дали детективът не е сгрешил. Колкото до душевното заболяване, не сме сигурни, че е освидетелстван официално. Нямам достъп до медицинските му досиета, а когато са го арестували, обвиненията са били оттегляни. Има и разлика дали постъпваш доброволно в болница, или те въдворяват принудително.
— Цепиш косъма на две — възнегодува тя. — Обясних ти как се държеше. Говореше на телефона, за бога! Халюцинираше и ме заплаши с пистолет!
— Сигурна ли си?
— Слушаш ли ме изобщо?
Марголис изправи рамене в очевидна защитна позиция.
— Не спомена да е насочвал оръжието към теб и да те е принуждавал да направиш нещо. А когато си се оттеглила към къщата, той е побягнал в обратната посока.
Мария замълча и Колин забеляза как по лицето й се изписва мимолетно колебание.
— А фактът, че ми наряза гумите и ми открадна телефона?
— Каза ли ти, че е нарязал гумите?
— Не, но… — Тя го погледна втренчено. — Защо му намираш извинения? Все едно търсиш причина да не го арестуваш.
— Точно обратното. Опитвам се да открия нещо категорично. Няма смисъл да го арестувам, ако не мога да го задържа.
— Имаше пистолет! Нищо ли не значи това?
— Щеше да значи, ако се е опитвал да го скрие. Или те е заплашил. Но според теб нито едното, нито другото е налице.
— Това е… нелепо.
— Такъв е законът. Ако няма разрешително за оръжието, разбира се, ще го използвам. Но няма да е достатъчно да го задържа за дълго. Както и фактът, че е взел телефона ти.