„Вероятно ненужни предпазни мерки“ — помисли си Мария. Но разбираше, че ключовата дума е „вероятно“. Ако наистина я следяха двама души, не биваше да рискуват. Крайната им цел бе да се скрие на място, където никой не би помислил да я търси; място, което никога не бе посещавала.
Апартаментът на Лили.
Мария запали двигателя и потегли. Никой не излезе от вратата зад нея. След нея не тръгна кола. Тя заобиколи мола, следвайки указанията на Евън, и спря. Той слезе бързо пред друг вход.
— Благодаря — каза му Мария.
— Радвам се, че ти помагам — отговори той. — И помни, че нищо не те заплашва. С Лили ще пристигнем след малко с нещата ти.
Тя кимна; все още беше напрегната. След минута свърна по главното шосе. И както твърде често правеше тези дни, взе няколко случайни завоя, взирайки се в огледалото за обратно виждане. Най-сетне усети как лека-полека се успокоява.
Невъзможно бе някой да я е проследил. Беше сигурна.
Е, почти.
Напоследък нищо не изглеждаше абсолютно сигурно.
* * *
Апартаментът на Лили се намираше на около километър от „Краби Пийтс“. Пред сградата имаше ограден частен паркинг, а от прозорците на дневната се откриваше изумителна гледка към океана. Стилната атмосфера в бяло, жълто и синьо не я изненада. Мястото изглеждаше и гостоприемно, и удобно. Няколко минути съзерцава брега, без да излиза на балкона. После дръпна щорите и седна на дивана.
Протегна се с въздишка и си помисли, че ще й се отрази добре да поспи. В същия момент телефонът, който Колин й беше дал, звънна. Позна гласа на Марголис:
— Две неща. Обадих се на приятеля си от управлението в Шарлот. Оставих му съобщение да проучи Аткинсън — да говори с майка му и да посети жилището му. Тази част е задействана. По-важното е, че ограничителната заповед е издадена. Чакам документите.
— Благодаря — отговори Мария, без да споменава очевидното: че трябва да открият Лестър, за да му я връчат.
И може би да поискат втора за Аткинсън. Обади се на Колин и на родителите си да им съобщи новината. Няколко минути успокоява разтревожената си майка и когато най-сетне прекъсна връзката, осъзна колко е изтощена. Все едно е тичала дни наред без почивка. И всъщност това донякъде бе вярно.
Затвори отново очи, но сънят не дойде веднага. Разговорът с Марголис, макар и кратък, породи нови въпроси. В крайна сметка обаче умората победи и тя най-после, слава богу, потъна в сън.
27.
Колин
След като приключи телефонния разговор с Мария, Колин прибра чантите й от колата, сложи си слушалките и пусна музика. Включи компютъра й и седна до кухненската маса. Искаше да провери нещо. Идеята му хрумна по-рано, но реши да не я споделя с Мария и с Марголис. Беше изстрел в тъмното, но след като съдията бе подписал ограничителната заповед, си струваше да опита. Дали Аткинсън бе замесен или не, в момента не бе главното; най-важното бе да открият Лестър.
Досети се сутринта; целуна Мария за довиждане и докато вървеше към колата си, се опита да обобщи фактите — че ограничителната заповед е безполезна, ако не намерят Лестър; времето е от значение; Лестър е опасен; издебнал е Мария с пистолет и я е ужасил до смърт; и, разбира се, взел е телефона й.
Телефонът й…
При тази мисъл го осени спомен — за нощта, когато срещна Мария. Когато валеше като из ведро и той спря зад колата й. Тя се изплаши при вида на обезобразеното му лице. Помоли го да й даде телефона си, защото не знаела къде е нейният. Говореше малко несвързано, но какво точно каза? Той спря до колата, напрягайки паметта си.
„Не съм го изгубила… В кантората е или съм го забравила в къщата на родителите си. Ще разбера със сигурност, когато включа лаптопа. Използвам онази програма… „Намери айфона ми“… Мога да проследя къде е, защото е синхронизиран с компютъра.“
Значи той също можеше да проследи телефона й.
Изненада се, че идеята не е хрумнала на Марголис. Или е проверил, но следата не е довела доникъде, защото Лестър е изхвърлил телефона, изключил го е или батерията се е изтощила? Или Марголис нямаше право да споделя подобна информация? От друга страна, събитията се развиваха толкова бързо, че бе възможно детективът да е пропуснал тази подробност.
Колин не искаше да се обнадеждава прекалено — разбираше колко нищожен е шансът щастието да му се усмихне — но след няколко щраквания с мишката сърцето му заби трескаво. Телефонът беше включен и батерията имаше достатъчно заряд да му съобщи, че телефонът се намира в къща на Робинс Лейн в Шейлът — малък градец на югоизток от Уилмингтън, близо до Холдън Бийч. От Шейлът го деляха цели четирийсет и пет минути и Колин се взря в светещата точка, за да види дали телефонът се движи.