Не се местеше. Сайтът позволяваше да се проследи и предишното движение на телефона, и след още две щраквания той научи, че от дома на Санчесови е бил пренесен право в къщата на Робинс Лейн.
Интересно. Твърде интересно, но все още не беше доказателство. Може би Лестър знаеше, че ще проследят телефона, и тичайки го бе хвърлил в нечия кола или в багажника на пикап. Или го бе изпуснал и някой го бе намерил случайно.
Или Лестър бе с твърде объркан разсъдък, за да обмисля подобни дреболии.
Нямаше начин да разбере със сигурност, но си струваше да провери.
Запита се дали да се обади на Марголис, но реши, че е по-добре да му съобщи сигурна информация. Шейлът не се намираше дори в същата област, а не искаше да му губи времето за нищо.
Някой го потупа по рамото и той рязко се отдръпна. Обърна се и видя Евън, застанал зад него. Извади слушалките от ушите си.
— Нали не възнамеряваш да направиш това, което си мисля? — попита го приятелят му.
— Как се озова тук? Не те чух да влизаш.
— Почуках, но никой не отговори. Надникнах. Видях те пред компютъра на Мария. Почудих се дали не си замислил нещо глупаво. Реших да те попитам, за да се уверя.
— Не е глупаво. Проследявах телефона на Мария.
— Знам. — Евън посочи екрана на лаптопа. — Виждам. Кога ти хрумна?
— Тази сутрин. На тръгване от къщата на родителите на Мария.
— Умно! — похвали го Евън. — Обади ли се на Марголис?
— Не.
— Защо?
— Защото ти влезе. Нямах време.
— Обади му се сега — настоя Евън и въздъхна дълбоко, когато приятелят му не посегна към телефона си. — Това имах предвид. За глупавия замисъл. Защото не смяташе да му се обадиш, нали? Мислеше да провериш, преди да му звъннеш.
— Може да не е Лестър.
— Е, и? Марголис ще провери. Най-малкото ще върне телефона на Мария. Нужно ли е пак да ти напомням, че това е работа на полицията? Остави Марголис да си върши работата. Обади му се.
— Ще му се обадя. Когато разбера какво е положението.
— Знаеш ли какво мисля? — попита Евън. — Че лъжеш.
— Не лъжа.
— Може би не лъжеш мен. Но в момента залъгваш себе си. Не те е грижа за времето на Марголис. Истината е, че искаш да си в центъра на събитията. Искаш да застанеш очи в очи с Лестър. Мисля, че си вбесен и си свикнал да действаш сам. Искаш да си герой. Да правиш снимки от покриви и да разбиваш врати, макар полицията вече да е там.
Колин си призна мълком, че той може би има право.
— И?
— Допускаш грешка.
— Ще разбера дали е Лестър и ще се обадя на Марголис.
— И как ще разбереш? Ще почукаш на вратата и ще попиташ дали там живее Лестър? Ще се прокраднеш и ще надникнеш през прозореца? Ще се надяваш да излезе, за да си измие колата? Ще пъхнеш бележка под вратата?
— Ще го измисля, когато стигна там.
— О, страхотен план! — отбеляза саркастично Евън. — Защото винаги постигаш блестящи резултати, когато импровизираш? Забрави ли, че Лестър има пистолет? И нищо чудно да попаднеш в ситуация, която би могъл да избегнеш? Или да влошиш още повече положението? Ами ако Лестър те види? Ще се измъкне през задния вход и ще се скрие още по-добре.
— Или вече планира бягство, а аз ще го проследя.
Евън се подпря на облегалката на стола му.
— Няма да те разубедя, нали?
— Няма.
— Тогава почакай да откарам Лили в апартамента й и ще дойда с теб.
— Не.
— Защо?
— Защото няма смисъл да идваш.
Евън се отдръпна от стола. Изправи рамене.
— Не го прави. Обади се на Марголис за свое добро — рече най-сетне.
Несъмнено, за да подчертае казаното, взе лаптопа на Мария и го пъхна в чантата й. Взе и другите й вещи и излезе, затръшвайки вратата зад себе си.
Колин го изпрати мълчаливо с поглед.
* * *
Петнайсет минути по-късно в колата на път за Шейлът Колин обмисляше думите на Евън.
Защо отива сам? Защо не се обади на Марголис? Какво се надява да постигне?
Защото, както бе намекнал Евън, ситуацията бе станала лична. Искаше най-сетне да се изправи лице в лице с Лестър; искаше да го види със собствените си очи. Искаше да види как Марголис му връчва ограничителната заповед, а после да намери начин да го наблюдава, макар че и това нямаше да сподели с детектива. Време беше, помисли си той, Лестър да започне да се озърта, а не обратното.