Ако беше Лестър, разбира се…
Евън обаче бе припомнил на Колин какви рискове крие възможността идеята му да даде резултат. Приятелят му го биваше за такива неща и Колин разбираше, че трябва да внимава. От затвора го делеше една грешна стъпка и той си обеща да наблюдава и нищо повече. Дори ако Лестър мине край колата му, няма да го докосне. И все пак се чувстваше напрегнат, усещаше притока на адреналин.
Наложи си да вдишва дълбоко и ритмично.
Излезе от Уилмингтън след няколко червени светофара и пое по шосе 17. Беше въвел адреса на Робинс Лейн в телефона си и картата се появи на екрана. Следвайки гласовите инструкции, малко след два следобед взе последните завои през тих работнически квартал, който на пръв поглед напомняше мястото, където живееха родителите на Мария. Но само на пръв поглед. Къщите бяха по-малки и не изглеждаха добре поддържани; видя няколко буренясали морави, а тук-там се мяркаха табели „Под наем“, придавайки номадски облик на района. На подобно място хората не общуваха със съседите си и не се задържаха за дълго.
Или искаха да се скрият?
Може би.
Колин паркира пред малко бунгало зад стар автомобил комби, преживяло и по-добри дни. Намираше се на две врати от къщата — поредния пристан за наематели с малка веранда. Виждаше входа и едната й страна, където прозорец със спуснати завеси гледаше към съседния двор. От далечната страна на къщата имаше синя кола, но не различи марката.
Някой си беше вкъщи?
Сигурно. Колата на Аткинсън чакаше край парка. Според Марголис преди няколко часа я бяха открили там.
Прииска му се компютърът на Мария да беше при него. Щеше да провери дали телефонът още е тук. Почуди се дали да не се обади на Евън и да го попита, но приятелят му щеше да използва възможността да му прочете поредната лекция, а не бе в настроение за това. Всъщност Евън и Лили най-вероятно вече бяха потеглили към апартамента на Лили с вещите на Мария. Което означаваше, че не му остава друго, освен да наблюдава с надеждата Лестър да се подаде навън.
Не че беше сигурен как точно изглежда Лестър, както Евън уместно му бе посочил.
* * *
Колин погледна телефона си и видя, че наближава три. Наблюдаваше от час. Зад завесите на бунгалото нямаше и помен от движение. Никой не бе излизал отвън. Синята кола не бе помръднала от мястото си.
Положителното бе, че съседите очевидно не го забелязваха, а и улицата бе тиха. Двама души минаха край колата му; няколко деца прекосиха тротоара, подритвайки футболна топка. Пощальонът дойде и Колин се обнадежди — може би щеше да разбере името на човека в къщата, като надникне в пощенската кутия. Пощальонът обаче я подмина, без да остави нищо вътре.
Странно. Спираше пред всяка друга къща по улицата.
Може би не означаваше нищо.
Или означаваше, че обитателят на къщата не получава поща, защото му я изпращат на друг адрес.
Любопитно.
Времето продължи да се влачи. В четири часа Колин изгуби търпение. Поведе битка с желанието да направи… нещо. Почуди се отново дали да се обади на Марголис. Дали да рискува да почука на вратата. Вярваше си, че няма да избухне. Донякъде поне.
Остана в колата, дишайки бавно и дълбоко. Телефонът му изжужа и го сепна. Евън.
„Какво правиш?“
„Нищо“, отговори Колин.
* * *
Мина още час. В пет слънцето се заспуска над хоризонта, все още ярко, но вещаещо началото на свечеряването. Колин се запита кога ли — и дали — ще светнат лампите вътре. След дългото очакване му изглеждаше все по-вероятно в бунгалото да няма никого.
Телефонът му изжужа отново. Евън. Пак.
„Идвам след минута. До колата съм.“
Колин сбърчи вежди, погледна през рамо и видя Евън да приближава. Приятелят му се вмъкна бързо вътре, затвори вратата и двамата вдигнаха стъклата на прозорците.
— Знаех си, че си тук, макар да ме излъга. Написа ми, че не правиш нищо.
— Не те излъгах. Не правя нищо.
— Дошъл си тук. Дебнеш Лестър. Това е нещо.
— Не и ако не съм го видял.
— Какъв е планът сега?
— Още го обмислям — отговори Колин. — Как е Мария?
— Беше заспала на дивана, но още щом се събуди, Лили започна да й разказва как ще организираме сватбата. Реших да те нагледам, понеже Лили може да говори с часове по темата…