В същия момент Колин зърна движение. Вратата на бунгалото се отвори. Излезе мъж, понесъл тенекиена кутия с нещо.
— Сниши се — просъска Колин и също се наведе. — Не се изправяй!
Евън се подчини машинално.
— Защо?
Колин подаде предпазливо глава, за да вижда по-добре. Мъжът стоеше на верандата. Вратата зад него зееше. Колин присви очи, напрягайки се да си спомни снимката на Аткинсън. Определено не беше той. Как бе описала Мария облеклото на Лестър снощи? „Износена червена риза и прокъсани дънки“?
Мъжът бе облечен по същия начин.
— Лестър?
— Сигурно.
Колин усети как тялото му се напряга. Лестър бе в бунгалото. Дори не се бе преоблякъл.
След няколко секунди се обърна и се върна вътре. Предната врата се затвори зад гърба му.
— Той ли е? — прошепна Евън.
— Да. Той е — отговори Колин.
— И сега ще се обадиш на Марголис, нали? Както каза?
— Добре — кимна Колин.
* * *
След като наруга Колин, задето е скрил информация, Марголис отсече, че тръгва към тях и ще пристигне възможно най-бързо. Каза им да не преследват Лестър — или когото и да било — ако излезе от къщата. Предупреди Колин, че ако си подаде носа от колата, ще намери повод да му закопчае белезниците, защото му е писнало да се прави на всезнайко. Вметна и още няколко подбрани думи и когато Колин прекъсна връзката, Евън го погледна многозначително.
— Казах ти, че няма да остане доволен — отбеляза.
— Добре.
— И ти е все едно?
— Защо не?
— Защото може да ти стъжни живота.
— Само ако оплета конците.
— Ако например си напъхаш носа в полицейски работи?
— Седя си в колата. Обадих му се и го информирах. Не се меся. Потенциален свидетел съм. Каза ми какво да правя и ще го направя.
Евън изпуфтя.
— Може ли да се изправя? Схванах се.
— Не знам защо стоиш там.
* * *
Четирийсет минути по-късно Марголис паркира до колата на Колин и го погледна през смъкнатото стъкло на пътническото място.
— Нали ти казах да се омиташ оттук? — изръмжа той.
— Не ми каза — възрази Колин. — Каза ми да не излизам от колата и да не го следя.
— Нарочно ли се правиш на умник?
— Не.
— Така звучи. Снощи те отървах от ареста, а ти „забрави“ да споделиш идеята си с мен тази сутрин? За да си поиграеш пак на детектив?
— Мария ти каза, че Лестър й е взел айфона. Лесно се проследяват. Реших, че вече си проверил.
Изражението на Марголис го издаде, че не е догледал очевидното. Опомни се бързо и отсече:
— Вярваш или не, светът ми не се върти около теб и приятелката ти. Имам и други случаи. Големи случаи. Щях да стигна и дотам.
„Разбира се“ — помисли си хапливо Колин.
— Ще вземеш ли телефона на Мария?
— Ако е у него. Нямам доказателства, освен твоята дума.
— Преди два часа беше тук — намеси се Евън. — Проверих, преди да тръгна насам.
Марголис го погледна втренчено с очевидно раздразнение и най-сетне поклати глава.
— Ще взема телефона — кимна. — Вие изчезвайте. И двамата. Не ми трябвате тук и не искам да сте тук. Аз ще се погрижа.
Вдигна стъклото, освободи спирачката и се придвижи по инерция до бунгалото. Спря точно пред него. Излезе от колата, огледа мястото и тръгна по алеята.
Докато изкачваше стълбите към верандата, погледна към Колин и махна с показалец, напомняйки му, че е време да потегля.
„Има право“ — помисли си Колин. Ключът бе в стартера и той го завъртя, но не чу нищо. Двигателят не гъкна. Опита отново. Същият резултат.
— Нека позная — обади се Евън. — Колата ти е трошка.
— Днес може би.
— Марголис няма да остане доволен.
— Какво да направя?
Той сви рамене, без да откъсва очи от Марголис, който още не бе почукал на вратата. Застанал в далечния край на верандата, надничаше към колата, паркирана на алеята. Обърна се и на Колин му се стори, че на лицето му се изписва объркване. Поколеба се за миг, преди да почука. След дълга пауза хвана бравата и я натисна, открехвайки бавно вратата.
Някой го подкани да влезе? Каза му, че е отключено?
Марголис каза нещо през пролуката, после извади значката си, бутна вратата и влезе.
— Да вървим в моята кола — предложи Евън. — Ще изчезнем, преди да излезе. Знам, че те мрази, но не искам да те намрази още повече. Или мен. Изглежда злобен.