Докато вечеряха, Мария разказа на семейството си за сутрешната среща с Марголис, а Колин им описа какво се е случило после. Спираше от време на време, та Мария да превежда на майка си. Евън добавяше подробности, особено за сблъсъка с Лестър.
— Той все още е в затвора, нали? — попита Феликс, когато Колин приключи. — И няма да го освободят?
— Луд или не, прострелял е полицай — отбеляза Евън. — Не знам дали изобщо ще излезе оттам.
— Добре — кимна Феликс.
— А Аткинсън? — намеси се Серена. — Спомена, че е съучастник на Лестър.
— Не знам. Марголис проучваше тази възможност. Познавали са се, но ми изглежда съмнително да са действали заедно — отговори Мария.
— Кой тогава е нарязал гумите ти? — настоя сестра й.
— Може би Лестър е платил на някое дете, защото е знаел, че клиниката му осигурява алиби.
— А колата до парка?
— Може би Лестър я е използвал — сви рамене Мария. — Не знам.
— Ако Аткинсън продължава да те дебне, какво ще правиш?
— Не знам — повтори Мария, долавяйки раздразнение в гласа си. Знаеше, че остават много неизяснени въпроси, но… — Лестър ме плашеше — продължи. — Независимо дали е действал с Аткинсън, знам със сигурност единствено, че Лестър вече няма да ме преследва и…
Тя замълча и Серена поклати глава.
— Съжалявам, че задавам толкова въпроси, просто съм…
— Разтревожена — довърши баща й.
„И аз се тревожа — помисли си Мария. — Колин — също, но…“
Мислите й прекъсна приглушеният: звън на телефона на Серена. Тя го извади и включи гласовата поща с обнадеждено и същевременно притеснено изражение.
— Кой беше? — попита Феликс.
— Чарлс Александър — отговори Серена.
— Малко късно се обажда — отбеляза баща й. — Може би е нещо важно?
— Утре ще се свържа с него.
— Не, обади му се сега — поощри я Мария, благодарна, че са сменили темата. — Може би е важно, както предположи татко.
Не искаше да мисли нито за Аткинсън, нито за Лестър. Нямаше сили да отговаря на невъзможни въпроси. Едва смогваше да осмисли последните няколко часа…
Серена се поколеба дали да я послуша, после натисна бутона за избиране. Всички я проследиха мълчаливо как се отдалечава към кухнята, притиснала телефона до ухото си.
— Чарлс Александър? Защо съм чувал това име? — прошепна Колин на Мария.
— Той е директорът на стипендиантската програма, за която ти разказвах — отговори тя.
— Какво става? — попита Евън.
Лили се приведе към тях и Мария им обясни накратко. Междувременно Серена кимаше ли, кимаше и когато най-сетне се обърна, на лицето й сияеше усмивка.
— Наистина ли? — възкликна тя. — Печеля?
Мария видя как майка й улавя ръката на баща й.
Серена продължи развълнувано, неспособна да сниши глас:
— Разбира се. Няма проблем… Утре вечер… Седем часа… Благодаря много.
Прекъсна връзката и срещна погледите на родителите си.
— Чухте, нали?
— Поздравления! — каза Феликс и се изправи. — Чудесна новина!
Кармен се втурна към нея, сипейки похвали, и през следващите няколко минути, докато се прегръщаха въодушевено, Мария си помисли какво чудесно чувство е заменило безпокойствата отпреди малко и й се прииска вълшебството никога да не отминава.
* * *
След вечерята Колин, Евън и Лили се сбогуваха и отидоха да приберат старото камаро. Кармен и Феликс излязоха да разходят кучето, а Мария и Серена останаха в кухнята да измият чиниите.
— Притеснява ли те интервюто? — попита Мария.
Серена кимна, бършейки поредната чиния.
— Малко. Репортерът ще води и фотограф. Мразя да ме снимат.
— Шегуваш ли се? Ти си кралицата на селфитата.
— Селфитата са друго нещо. Те са за мен или за приятелите ми. Не ги публикувам във вестниците.
— Кога ще излезе статията?
— В понеделник — отговори Серена. — Тогава ще обявят официално победителя.
— Ще има ли тържество или презентация?
— Не знам. Забравих да попитам. Развълнувах се.
Мария се усмихна. Изплакна следващата чиния и я подаде на Серена.
— Кажи ми, когато разбереш. Искам да дойда. Сигурна съм, че мама и татко също ще поискат да присъстват.