— Готово — обяви Евън. — Е, сигурно ще блокира, преди да стигнеш до Мария. Просто да ти направи мръсно. Гледай обаче да не се забъркваш в неприятности. Напоследък неприятностите сякаш те преследват.
Колин не отговори. Взираше се в бунгалото и едва след няколко секунди осъзна, че нещо се е променило. Или по-точно нещо липсва. „Възможно е полицията да го е прибрала като улика — помисли си. — Може би е имало пръски кръв или забит куршум и са го взели за балистична експертиза.“
— Слушаш ли ме? — попита приятелят му.
— Не.
— Какво гледаш?
— Помниш ли въпросите на Серена? Дали Аткинсън е участвал в това?
— Помня ги. Защо?
— Мисля, че има голяма вероятност да е участвал.
— Защото колата му е била до парка? И няма начин Лестър да е нарязал гумите?
— Не само. Мисля си за колата, която видях по-рано. Паркирана на алеята до бунгалото.
Евън се обърна, после отстъпи крачка назад, за да се огледа по-добре.
— Каква кола? — попита най-сетне.
— Именно — кимна замислено Колин. — Изчезнала е.
* * *
Колин пристигна в дома на Санчесови няколко минути преди полунощ. Мария седеше с родителите си в дневната. Изправи се, каза нещо на испански на майка си — най-вероятно, че ще се върне скоро — и тръгна с Колин към колата.
— Къде е Серена?
— Легна си.
— И тя ли ще нощува тук?
— Само тази вечер. Родителите ми казаха да ти предам, че и ти си поканен. Но понеже щеше да се наложи да спиш на дивана, им обясних, че вероятно ще предпочетеш да се прибереш вкъщи.
— Защо не дойдеш и ти?
— Изкушавам се, но…
— Няма проблем — прекъсна я той и отвори вратата на колата.
— Какво се беше повредило, между другото? — попита тя, докато сядаше.
— Акумулаторът.
— Излязох права, а? Това значи, предполагам, че трябва да ме слушаш повече.
— Добре.
* * *
Докато пътуваха към апартамента й, Колин й каза за липсващата кола.
— Може би полицаите са я откарали.
— Може би.
— Мислиш ли, че Аткинсън се е върнал да я вземе?
— Не знам. Утре ще се обадя на детектив Райт. Може и да не ми кажат, но се надявам да са услужливи, след като опазих Марголис жив, докато дойде линейката. Както и да е, сигурно ще знаят.
Тя се обърна към прозореца и се взря в опустелите улици.
— Още не мога да повярвам, че Лестър го простреля.
— Ако беше там, щеше да повярваш. Не беше на себе си. Все едно беше изключил.
— Мислиш ли, че ще получат отговори от него?
Колин се замисли.
— Да. Щом се опомни. Нямам представа обаче колко време ще отнеме.
— Знам, че не може да се добере до мен, но…
Мария не изрече името на Аткинсън, но не беше и нужно. Колин не възнамеряваше да рискува. Избра заобиколен маршрут до апартамента, бдейки зорко за подозрителни коли. Мария разбираше какво цели и не възразяваше.
Минаваше полунощ, когато спряха на мястото за посетители пред апартамента й. Колин си отваряше очите на четири, но нищо не наруши тишината, докато изкачваха стълбите към входа.
Пред прага обаче застинаха.
И двамата забелязаха едновременно, че бравата е счупена и вратата е открехната.
* * *
Някой бе преобърнал дома й.
Кипнал от гняв, Колин наблюдаваше как Мария се лута зашеметена из стаите, плачейки при вида на опустошението.
Разпорени канапета, столове и възглавници. Преобърнати маси със счупени крака. Натрошени лампи. Разкъсани снимки. Продуктите от хладилника стъпкани и разпилени из кухнята. Нейните вещи. Нейният дом. Плячкосан. Съсипан.
Матракът в спалнята бе нарязан, скринът — съборен, чекмеджетата — счупени, лампата — на парчета. Празни кутии от червен спрей се търкаляха на пода и всичките й дрехи бяха изцапани.
„Така изглежда гневът“ — помисли си Колин. Варваринът, вилнял тук, бе по-луд и от Лестър. Той самият все по-трудно овладяваше яростта, бушуваща в него. Искаше му се да причини болка на негодника, да го убие…
До него Мария хлипаше истерично. Колин я прегърна и едва тогава забеляза думите, изписани с червена боя върху стената: „Ще разбереш какво е чувството“.
* * *
Колин се обади на 911, после на детектив Райт. Не очакваше отговор, но детективът вдигна при второто позвъняване. Колин му описа какво се е случило и той каза, че тръгва веднага към тях, за да огледа лично пораженията.