„Сигурна ли си? — прошепна внезапно вътрешният й гласец. — Защото знаеш, че не е съвсем вярно.“
Започна добре, но не е ли винаги така? „Мартенсън, Херцберг и Холдман“ беше кантора от среден мащаб и тя работеше основно за главния съдебен адвокат Барни Холдман, специализирал се в застрахователни дела. Шейсетгодишният Барни, стожер на кантората и юридически гений, носеше раирани костюми и говореше с бавен, мелодичен акцент от планините на Северна Каролина. Пред клиентите и съдебните заседатели играеше ролята на дружелюбен помъдрял старец, ала под повърхността бе непреклонен, подготвен за всичко и взискателен към подчинените и съдружниците си. Работейки за него, тя се радваше на привилегията да разполага с време, експерти и пари, за да подготвя случаите — всичко, което й липсваше в прокурорския кабинет.
Джил беше бонус. С нея бяха единствените жени в кантората, като се изключат секретарките и стажантките. Джил и Мария се сближиха веднага, макар да работеха в различни отдели. Обядваха заедно три-четири пъти седмично и Джил често се отбиваше в кабинета на Мария за по няколко минути. Притежаваше буден ум и я разсмиваше, но се отличаваше и с професионална проницателност, и бе една от ключовите фигури в кантората. Чудно как все още не бе станала партньор. Мария понякога се питаше дали Джил не е прекалено добра за кантората.
Истинският проблем бе Кен Мартенсън, изпълнителният директор на кантората, който наемаше стажантки въз основа на външния им вид, а не на квалификацията им, и твърде дълго се въртеше край бюрата им. Това не притесняваше Мария; не я притесняваше и фамилиарното му отношение към стажантките, което не изглеждаше съвсем професионално. През първата й седмица в кантората Джил я осведоми за репутацията на Кен, особено за интереса му към младите стажантки, но тя не прояви интерес. Поне докато Кен не я набеляза. Не й беше приятно, а напоследък ситуацията се усложняваше все повече. Едно е да се опитваш да отбягваш шефа си в кантората, където винаги е пълно с хора, друго — на конференцията в Уинстън-Сейлъм миналата седмица, която задълбочи страховете й, че положението се влошава. Кен се задоволи да я изпрати до вратата на хотелската й стая — слава на Бога за дребните му услуги — но и през двата дни я принуди да вечеря с него. А после? Изнесе й обичайната тирада „съпругата ми не ме оценява“, като непрекъснато питаше дали иска още една чаша вино, макар очевидно да не бе преполовила първата. Описа й вилата си край брега — колко тихо и спокойно е мястото — и отбеляза неколкократно, че обикновено е пуста. Прииска ли й се да отиде там, трябва само да му каже. А споменавал ли е колко рядко се случва да работиш с жена, която е и интелигентна, и красива?
Можеше ли да е по-прозрачен? Когато намекваше какво иска обаче, тя се преструваше на наивна и насочваше разговора към темите, обсъждани на конференцията. Най-често успяваше да отклони вниманието му, ала не излъга Серена — наистина се намираше в сложно положение. Понякога й се искаше преди да бе кандидатствала в юридическия факултет, някой да й бе обяснил, че дипломата й не гарантира работно място, както си представяше. Напоследък канторите съкращаваха служители, заплатите падаха, а в момента твърде много юристи се бореха за твърде малко работни места. След като напусна кабинета на областния прокурор, й отне почти пет месеца, докато постъпи в „Мартенсън, Херцберг и Холдман“, а доколкото знаеше, никоя друга кантора в града не търсеше служители. Дори само да прошепнеше думите „сексуален тормоз“ или да намекнеше, че ще заведе дело, вероятно нямаше да си намери работа в целия щат. Адвокатите мразят най-силно други адвокати да завеждат дела срещу тях.
За момента нямаше изход. Успя някак си да издържи конференцията, но се зарече да не се поставя повторно в подобна ситуация. Щеше да избягва стаята за почивка, да бъде по-предпазлива, когато остава да работи извънредно, особено ако Кен е там. Засега можеше да направи само това и да се моли той да вземе на прицел поредната стажантка.
Това бе поредният пример как животът се бе оказал по-труден от очакваното. Започна първата си истинска работа като идеалист — приемаше живота като приключение. Вярваше, че й е отредена значима роля да опази улиците безопасни и да даде на жертвите възможност да получат справедливост и възмездие. С течение на времето обаче се разочарова. Стана й ясно, че дори опасни престъпници често остават на свобода, задръстените колела на системата се въртят невъзможно бавно, а папката й с дела е безкрайна. Сега живееше отново в града, където бе отраснала, и практикуваше право, съвсем различно от работата й като помощник-прокурор. Беше сигурна, че хоризонтът ще се разведри щом натрупа опит, но постепенно осъзна, че професионалният стрес е просто с различни вкусове, а вкусът на този не е по-приятен от предишния.