Той я погледна ужасен.
— Къде е Серена? — попита. — Къде е тя?
— На интервюто, знаеш… Какво има?
— Къде ще се проведе?
— Не знам. В офиса на фондацията, предполагам.
— Къде е офисът? — извика той.
— Край брега — заекна Мария. — В по-старата търговска част на града, не в историческата. Кажи ми какво става!
„Изоставени сгради — каза си Колин. — Пожар…“ Мислите му падаха една след друга, сякаш някой разбърква тесте карти. На доктор Манинг му беше безразлично дали ще се добере до Мария. Тя щеше да разбере какво е чувството. Защото целта не бе само Мария да изпита ужаса на Кейси, а и да бъде наказана, да се почувства така, както доктор Манинг и Лестър се бяха почувствали след убийството на любимия им човек.
Божичко!
— Обадете се в полицията! — изкрещя Колин.
— Колин! — извика Мария. — Кажи ми!
— Ейвъри Манинг се е престорил на Чарлс Александър! — обясни припряно той, защото минутите изтичаха и нямаше време за подробности. — Доктор Манинг е имал дете на име Александър Чарлс. Няма никаква фондация. Нито стипендия. Доктор Манинг е замислил всичко. Не е искал да се добере до теб, а до Серена. В момента тя е с него и трябва да разбера къде е, преди…
Мария мигом разбра всичко и по лицето й се изписа потрес. Колин я сграбчи за ръката и я поведе тичешком към вратата за гаража. На излизане тя извика през рамо:
— Llame a la policia! Eemergencia! Llame a nueve-uno-uno!
Мария седна бързо в колата. Докато я заобикаляше, Колин чу Евън да му вика, че двамата с Лили също тръгват.
Колин скочи зад волана и инструктира Мария да се обади на детектив Райт. Завъртя силно ключа, съживявайки рязко двигателя, и със свистящи гуми се отдалечи от къщата. В огледалото за обратно виждане забеляза смътно зад тях да светват фарове и Лили и Евън да потеглят, сподиряни от неколцина роднини.
— Кога е интервюто на Серена? — попита Колин, докато Мария чакаше детектив Райт да приеме обаждането.
— Не помня точно… в седем може би?
— Къде? Кажи ми адреса.
— Взех я веднъж от офиса на фондацията, но не помня…
Колин натисна педала на газта и колата взе с ропот първия завой. Той се измъчваше, че навярно е закъснял. Проклинаше се, че не се е досетил по-рано. Фаровете в огледалото за обратно виждане се смалиха. Стрелката на скоростомера подскочи до сто и двайсет, после до сто и четирийсет километра в час.
Той натисна рязко спирачките, стрелвайки се по главното шосе пред пищящите гуми на друга кола. Продължи невъзмутимо напред, чувайки смътно как Мария крещи по телефона на детектив Райт.
Колин увеличи още скоростта. С чувство за дежавю профучаваше по лентата за велосипедисти и подминаваше червените светофари, без да спира. Натискаше клаксона, примигваше с фаровете и прекосяваше паркинги, за да спести ценни секунди.
След разговора с детектив Райт Мария започна трескаво да набира отново и отново номера на Серена.
— Не отговаря!
— Разбери кога е излязла от пансиона! — извика Колин.
— Но… как?
— Не знам!
Колин смени платната, прелетя край поредния червен светофар и погледна в огледалото за обратно виждане. Фаровете на Евън вече не се виждаха. Той стисна волана, разярен, че е бил толкова глупав и е пропуснал очевидното. Мислеше за Серена, повтаряше си, че ще пристигне навреме, за да я спаси.
Ще стигне. Трябва да стигне.
Чарлс Александър. Александър Чарлс. Бе видял името в компютъра и връзката беше там, на видно място върху хладилника! Серена дори го бе споменала, докато вечеряха. Колин недоумяваше как се е забавил толкова да сглоби картината. Ако нещо се случеше със Серена заради проклетата му глупост…
Чу смътно Мария да крещи името на Стив в телефона. Чу я да пита кога е тръгнала Серена. Чу я да казва, че Серена е закъсняла. Тръгнала в 6:40.
— Колко е часът? — попита Колин; движеше се толкова бързо, че не смееше да откъсне очи от шосето дори за секунда. — Виж на телефона!
— Седем й дванайсет…
Серена може би не е пристигнала още.
Или вече е пристигнала…
Колин стисна зъби и мускулите на челюстта му запулсираха. Ако нещо й се случи…
Щеше да преследва доктор Манинг до края на света. Той заслужаваше да умре. Мислите му се стесниха в сноп от първичен, осезаем порив да убива.
Подтикван от яростта, шофираше, повтаряйки си наум: „Давай, давай, давай!“.
32.
Мария
Колин караше толкова бързо, че пейзажът отвъд прозорците се размазваше. Макар и с колан, Мария се лашкаше насам-натам при всеки завой, натискане на спирачка или ускоряване. Мислеше обаче само за Серена и че сестра й е била целта през цялото време. И той си бе играл с нея…