Мнимата стипендия. Разговорите. Малко по малко е печелел доверието й.
И е планирал. Преследвал е Серена. Дебнел е. Не само на живо, но и в социалните мрежи. Бе дошъл на вечеря със семейството, защото бе разбрал, че Мария няма да присъства. Серена бе огласила на целия свят, че сестра й има среща. Бе разбрал, че Мария ще празнува рождения ден на майка си, защото Серена бе писала и за това. Осъзнавайки лека-полека случилото се, почувства как безмилостна паника обсебва цялото й същество. Все по-трудно си поемаше дъх и гърдите й се стягаха. Опита се да прогони усещането. От опит знаеше, че има панически пристъп, но продължаваше да мисли за Серена. Ами ако са закъснели? Ако доктор Манинг вече я е отвлякъл и се кани да й причини това, което бе сполетяло Кейси?
Припомни си снимките от местопрестъплението и белите й дробове се сгърчиха съвсем. Беше като риба на сухо. Повтаряше си, че е само панически пристъп, но с всяко мъчително вдишване разбираше, че е сгрешила. Не беше панически пристъп. Пронизваща болка преряза гърдите й и плъзна по лявата й ръка.
„Божичко — помисли си тя. — Получавам сърдечен удар…“
Колин удари спирачките и коланът се впи в рамото й. След миг, на следващия завой, инерцията тласна главата й в стъклото. Мария почти не усети болката; усещаше единствено натиска в гърдите и задухът. Опита се да извика, но от гърлото й не излезе нито звук. Чу смътно, че телефонът й изжужава, сигнализирайки за получено съобщение, ала мисълта потъна тутакси в дебрите на почерняващия свят.
— Мария? Какво има? — извика Колин. — Добре ли си?
„Получих сърдечен удар — опита се да каже тя. Очите й започнаха да се затварят. — Умирам…“ Думите обаче отказваха да прозвучат. Не можеше да диша, сърцето й отказваше. Чуваше Колин да повтаря името й, но гласът му долиташе сякаш от водни дълбини. Не разбираше защо не прави нищо, защо не й помага. Трябваше да извика линейка или да я откара в болница…
Мислите й секнаха. Някой стисна рамото й и я разтърси.
— Овладей се, Мария! — наред й Колин. — Имаш панически пристъп!
„Не е панически пристъп — изкрещя съзнанието й, докато тя се бореше за всеки дъх, продължавайки трескаво да се пита защо той не й помага. — Този път е наистина, не виждаш ли?“
— Мария! Чуй ме! Мария! — изкрещя Колин. — Кажи ми къде е Серена! Манинг е с нея! Трябва да ми помогнеш! Трябва да помогнеш на Серена!
Серена…
Тя инстинктивно отвори очи при споменаването на името на сестра й. Пресегна се към него, опита се да го задържи, да се съсредоточи, но беше твърде късно…
— Мария!
Този път нейното име я издигна на повърхността. „Колин ми говори — помисли си. — Серена! Доктор Манинг.“ Някак си успя да задържи очите си отворени, макар едва да си поемаше дъх. „Серена — повтори замаяното й съзнание. — Божичко, Серена се нуждае от помощ.“
Помощ.
Всяка клетка в тялото й вещаеше смърт и давеше действителността. С нечовешко усилие на волята се опита да проясни ума си. Наложи си да мисли за Серена и си спомни, че отиват към брега, за да я спасят. Спомни си, че е получила съобщение.
Със сетни сили обърна екрана към себе си, присви очи и някак си успя да разчете думите.
„Извинявай. Изключила съм звука. Вървя към мястото на срещата. Пожелай ми късмет на интервюто!“
Серена. Сестра й беше жива. Бързаха към нея, за да я спасят. Мария вдиша дълбоко веднъж, после втори път. „Паническа атака — каза си, — ще я преодолея.“
Тялото й обаче продължаваше да се съпротивлява, макар съзнанието й да бе започнало да се прояснява. Ръцете й трепереха; пръстите не й се подчиняваха. Натисна бутона за повторно набиране, но се включи гласова поща. Междувременно Колин продължаваше да й крещи, слаломирайки през завоите.
— Мария! Добре ли си? Кажи ми, че си добре!
Напрягайки се да се съсредоточи, тя видя, че са стигнали до Саут Франт стрийт и се движат в правилната посока.
— Добре съм — заекна запъхтяна, удивена, че изобщо е способна да говори и дишането вече не изглежда невъзможно. — Дай ми секунда.
Колин погледна бързо към нея и пак се обърна напред, натискайки газта.
— Близо ли сме? — попита я. — Къде е тя?
— Не знам — отговори Мария с немощен глас, борейки се с неподатливото си тяло. — Още няколко пресечки — прошепна замаяно.