— Сигурна ли си?
Сигурна ли беше? Погледна към улицата, за да се увери.
— Да.
— Наляво или надясно?
— Наляво — разтреперана, тя се поизправи на седалката.
Колин профуча през следващото кръстовище. Втренчена през прозореца, Мария смътно забеляза пет-шест бараки и навеси за лодки край реката — тъмни и забулени в сянка. Уличните лампи не успяваха да разпръснат мрака. Колин забави ход. Подминаха още една пряка и кръстовище. Тук архитектурата рязко се промени. Сградите с плоски покриви се притискаха една в друга, всяка в различно състояние. На някои етажи светеха офиси, но повечето тъмнееха, а между колите край бордюра имаше по-големи празнини. И в двете посоки нямаше движение. На следващата пресечка мястото изведнъж се стори познато на Мария. Разбра, че са близо, завладяна от внезапен гняв и чувство за вина, че е получила панически пристъп във възможно най-лошия момент, когато Серена се нуждае най-много от нея.
Напомни си, че е била тук, и макар тялото й да продължаваше да се бунтува, се насили да вдишва дълбоко и да оглежда съсредоточено сградите. Трудно бе да различи коя точно им трябва, защото предишния път не бе внимавала особено. Смътно си спомни, че Серена я чакаше на кръстовище, а от отсрещния край на улицата я зяпаха строители. Присви очи и забеляза скеле до сградата на ъгъла. После — от другата страна на улицата — колата на Серена.
— Там! — посочи. — Четириетажната тухлена сграда на ъгъла!
Колин веднага натисна рязко спирачките. Изскочи от колата и затича, докато Мария се бореше с вратата, разгневена, че тялото не й се подчинява и иска време, за да се възстанови. Нямаше време. Не сега. Най-сетне успя да отвори вратата, да се изправи с мъка и да тръгне напред.
Колин вече бе пред вратата на фоайето. Бутна я, установи, че е заключена, и заби показалец в нещо до бравата. Мария вдигна глава — седем-осем офиса на различни етажи все още светеха. Колин заблъска по стъклото. Езикът на тялото го издаде, че обмисля да го разбие, за да влезе. Инстинктът обаче подсказа на Мария, че Серена не е тук. Нито доктор Манинг. До този момент беше проявявал извънредна предпазливост, едва ли би допуснал грешка сега. Обмисляше педантично възможностите, а в сградата имаше прекалено много потенциални свидетели и твърде много неща биха могли да се объркат. Тя предположи, че доктор Манинг е чакал Серена на тротоара отпред и вероятно е съчинил история за спукана тръба или нещо друго, за да проведе другаде мнимото интервю. На усамотено място, където няма да го открият и което лесно би пламнало.
— Колин! — опита се да извика Мария. Гласът й прозвуча слабо. Вдигна ръце да ги размаха, но замайването се върна и тя залитна. — Колин! — повтори и този път той я чу и се втурна към нея.
— Вратата е с кодирана ключалка. Не открих името на фондацията и натиснах всички бутони, но никой не отваря.
— Серена не е тук — изрече на пресекулки тя. — Манинг я е завел другаде. Вътре има твърде много хора.
— Ако е влязла в колата му…
— Написа ми, че върви пеш.
— Къде тогава е колата му? Не я виждам?
— Потърси наоколо — прошепна Мария, борейки се със замайването. — Сигурно е паркирал наблизо. За да не го безпокои никой, вероятно я е завел в някоя барака край реката. Побързай! — подтикна го тя с чувството, че всеки момент ще падне. — Отивай! Аз ще си взема телефона и ще се обадя в полицията.
„И на родителите ми, на роднините, на Лили, на всички, които ни последваха“ — добави мислено.
Колин вече тичаше към кръстовището, без да е сигурен дали да й се довери.
— Откъде знаеш, че са там?
— Защото… — подхвана тя, питайки се кога ли ще пристигне полицията; спомни си отново бунгалото край езерото, където Кейси бе убита, и бараките, осеяли тази част от крайбрежието на Кейп Фиър, и довърши: — Защото там би отишъл Лос.
33.
Колин
Интуицията не бе подвела Мария. Колин откри синьото камри, паркирано до пряката от другата страна на сградата. Напред се простираше пущинак чак до калните брегове на река Кейп Фиър — черна пустош в безлунната нощ.
Улицата се вля в покрита с чакъл алея, която се разклоняваше наляво и надясно към водата. Едната пътека водеше към малък, ръждясал кей, където няколко лодки нощуваха, защитени от ниско ограждение; в срещуположната посока имаше две порутени постройки на разстояние стотина метра една от друга. Наподобяваха плевни сред трънака и изглеждаха изоставени — с напукани дъски и олющени, избледнели стени, обрасли с бръшлян. Колин забави ход, опитвайки се трескаво да прецени къде Манинг е отвел Серена. В същия миг забеляза как между гредите на сградата отляво проблясва и се скрива сноп светлина. Лъч от фенер?