Това я изненада, но пък през последните седем години почти всичко я изненадваше. Светът я възприемаше като млад професионалист със собствен дом, ала понякога тя имаше чувството, че е надянала фалшива маска. Отчасти заради финансите — след като си платеше сметките в края на месеца, й оставаше по-малко за харчене от джобните й в гимназията. Но и защото повечето й приятелки от колежа вече бяха омъжени, а някои дори имаха деца. Когато разговаряше с тях, й изглеждаха напълно удовлетворени от живота си, сякаш се развива точно по план, а тя, от друга страна, имаше похотлив шеф, апартамент, който едва изплащаше, и по-малка сестра, по-мъдра и по-безгрижна от нея. Ако това бе зрелостта, Мария се чудеше защо изобщо е бързала толкова да порасне.
През следващия час се съсредоточи върху ритмичното движение на веслата. Опитваше се да се наслади на гледката, докато дъската се плъзгаше напред. Наблюдаваше бавните облаци и дърветата, отразени във водата, вдъхваше свежия солен въздух и попиваше топлината на слънцето, галеща ръцете и раменете й. От време на време снимаше. Засне орел рибар, сграбчил риба в ноктите си, да се издига над водата. Мястото бе твърде сенчесто и отдалечено, но с известна обработка с фотошоп щеше да се получи нещо.
Когато най-после се върна вкъщи, си взе душ, наля си чаша вино и седна на люлеещия се стол, сместен някак на тясната й задна веранда. Наблюдаваше хората по Маркет стрийт и се питаше как ли живеят. Обичаше да си измисля истории за тях — „Онзи сигурно е нюйоркчанин“, „Обзалагам се, че тази майка е извела децата си да им купи сладолед“. Безобидно и успокоително забавление в края на уикенда, белязан с приятни и не толкова приятни моменти.
Спуканата гума например. Което й припомни, че утре трябва да я смени. Но кога? Знаеше, че докато е била на конференцията, Барни е напълнил пощата й с работа. Следобед имаха две важни срещи и това не я улесняваше. Нямаше и представа какъв ще е следващият ход на Кен.
На сутринта страховете й се задълбочиха, когато забеляза Кен в кабинета на Барни, докато тя разговаряше с Лин — пищната, макар и не особено способна стажантка, назначена в екипа им. Кен и Барни често се срещаха преди съвещанието в понеделник сутрин, но за разлика от друг път, след като Кен излезе, Барни й кимна без да се усмихне, и тръгна по коридора. От една страна, деловият поздрав я изпълни с облекчение, ала същевременно внезапният му студен професионализъм я вледени, защото несъмнено означаваше, че й е ядосан.
Няколко минути по-късно Джил, явно разкаяна, надникна в кабинета й да се извини за злополучната вечеря. Поговориха набързо — Джил заминаваше да изслушва показания и до края на седмицата щеше да отсъства от града — и Мария й разказа историята за спуканата гума и непознатия спасител, което накара приятелката й да се почувства още по-зле.
Щом Джил си тръгна, Мария започна да звъни на автосервизи, за да намери близко място, където да сменят гумата й след работа. Не след дълго обаче откри, че всички ще са затворени, преди да пристигне. Единствената възможност бе да използва обедната почивка. След шест опита най-сетне успя да се уговори за дванайсет и половина — само час преди срещата с първия клиент в един и половина. Предупреди Барни, че може да закъснее няколко минути. Той се намръщи, но й каза да се постарае да дойде навреме, подчертавайки колко е важно да присъства. Излезе от кантората в дванайсет без четвърт с надеждата автомонтьорите да успеят да започнат по-рано.
Те обаче не успяха. Дори не започнаха навреме. В крайна сметка чака цял час. Обзета ту от паника, ту от бавно нарастващ гняв, се обаждаше на секретарката, на стажантката и на мобилния телефон на Барни. Взе колата си едва след два и веднага пое към кантората. Влезе в съвещателната зала четирийсет и пет минути след началото на срещата. Барни изрази недоволството си с леден поглед, прикрит зад проточен, вежлив поздрав.
След срещата тя му се извини най-смирено. Той очевидно бе ядосан; нямаше и помен от неговата приветливост, с която клиентите бяха свикнали. Отношенията им останаха обтегнати през целия следобед. На другия ден положението не се подобри. Мария се зае със задачите, натрупали се по време на конференцията, и с подготовката на документите, необходими за делото на Барни през следващата седмица. В понеделник и вторник работи до след полунощ, а понеже Джил я нямаше, до края на седмицата работеше и през обедната почивка; хранеше се на бюрото и пишеше резюмета. Барни сякаш не забелязваше или не го интересуваше. Едва в четвъртък вкамененото му лице започна да поомеква.