— Изглеждаш ужасно, Ханкок — констатира той, когато Колин приближи. — Правил ли си нещо, за което трябва да ме информираш?
— Не — отговори Колин.
— Сигурен ли си?
Той погледна мълчаливо полицая. Знаеше, че в крайна сметка ще изплюе камъчето.
Марголис премести клечката за зъби от единия ъгъл на устата си в другия.
— На паркинга пред „Лудия кон“ малко след полунощ е имало бой. Неколцина размахвали бутилки един срещу друг, поочукали колите наоколо, единият паднал в несвяст. Свидетелите казаха, че го ритали по главата, след като се строполил на земята. В момента е в болницата със счупен череп. Това е нападение със смъртоносно оръжие и още щом разбрах за случая, почеркът ми се стори познат. Не те ли арестувах за нещо подобно точно тук, в Уилмингтън? Преди няколко години? И не си ли се сбивал още два-три пъти след това?
Марголис знаеше отговорите, но Колин все пак не го разочарова:
— „Да“ на първия въпрос. „Не“ на втория.
— О, ясно, ясно… защото приятелите ти се намесиха. Изтупаният тип и русата мацка, нали?
Младият мъж не продума. Марголис го изгледа втренчено. Колин продължи да чака, докато полицаят най-сетне продължи:
— Затова дойдох, между другото.
— Добре.
— Просто добре?
Колин пак замълча. Беше се научил да говори възможно по-малко в присъствието на полицаи.
— Постави се на мое място — настоя Марголис. — Проблемът е, че почти всички се разбягали, щом чули сирените. Останали само двама очевидци. Говорих с тях, но реших да не си губя времето. По-лесно е да отидеш направо при източника, нали?
Колин намести раницата си на рамото.
— Приключихме ли?
— Не съвсем. Май не разбираш какво става.
— Разбирам. Но не ме засяга. Не бях там.
— Можеш ли да го докажеш?
— Можеш ли да докажеш, че съм бил там?
Полицаят отпи от кафето, после извади нова клечка за зъби от джоба си. Пъхна я бавно в устата си.
— Отговорът ти прозвуча, сякаш се опитваш да скриеш нещо.
— Беше просто въпрос — уточни Колин.
— Добре тогава. Да се захващаме с въпросите. Къде беше през нощта в събота?
— В Джаксънвил.
— О, да — каза Марголис. — Смесени бойни изкуства. ММА и тем подобни? Разказа ми. Победи ли?
На Марголис му беше все едно и Колин го знаеше. Изгледа го как отпива отново от кафето.
— Въпросът е, че успяхме да изкопчим описания от свидетелите. Мъжът, който ритал падналия, бил на около двайсет и пет, мускулест, с татуировки по ръцете и къса кафява коса, почти военна подстрижка. И това не е всичко. Бил доста насинен още преди да започне боят. Хората го видели вътре. И понеже знаех, че ще се биеш в Джаксънвил… е, не е нужно да си гений, за да разбереш какво е станало.
Колин се почуди доколко е вярна историята на детектива, ако в нея изобщо има капчица истина.
— Имаш ли други въпроси?
Марголис пак премести клечката за зъби и остави кафето върху капака на колата.
— Беше ли в „Лудия кон“ през нощта в събота?
— Не.
— Дори не си се отбивал? За няколко минути?
— Не съм.
— А ако имам очевидец, който твърди, че те е видял там.
— Значи лъже.
— Но ти не лъжеш.
Той отново не отговори. Нямаше смисъл. Подозираше, че дори Марголис го знае, защото след дълъг момент той скръсти ръце, издувайки бицепси сякаш неволно, но не съвсем. Ако детективът наистина имаше доказателства, вече щеше да го е арестувал.
— Така… — проточи Марголис. — Отговори ми тогава на следния въпрос: къде беше между полунощ и един в неделя?
Колин се замисли.
— Не съм поглеждал часовника. Но или съм си тръгвал от „Трейс Дайнър“ на магистрала 17, или съм пътувал към къщи, или съм сменял гумата на една жена по време на бурята. Прибрах се към един и половина.
— „Трейс Дайнър“? Защо си вечерял там, по дяволите?
— Бях гладен.
— Кога си тръгна от Джаксънвил?
— След полунощ. Пет-десет минути по-късно. Не знам със сигурност.
— Свидетели имаш ли?
— Десетки.
— И, предполагам, си вечерял сам в „Трейс“?