— Бях с хазяина си.
Марголис изсумтя.
— Евън? Половината от динамичното дуо? Колко удобно!
Колин стисна зъби, преглъщайки предизвикателството.
— Сигурен съм, че сервитьорката ни помни.
— Защото лицето ти е като прекарано през месомелачка?
— Не. Защото Евън се набива в очи на такова място.
Детективът се ухили, но работата си е работа.
— Значи си тръгна от закусвалнята?
— Да.
— Сам?
— Да. Евън излезе няколко минути преди мен. Беше със своята кола.
— Значи няма кой да потвърди къде си бил след това?
— Вече ти казах какво се случи след това.
— О, да. Сменил си гумата на някаква жена.
— Да.
— В бурята?
— Да.
— Познаваше ли я?
— Не.
— Защо спря тогава?
— Защото реших, че се нуждае от помощ.
Марголис обмисли отговора му и несъмнено сметна, че съзира грешка.
— Как разбра, че има нужда от помощ, преди да спреш?
— Видях, че се затруднява да извади гумата от багажника. Спрях и слязох от колата. Предложих й помощ. Отначало тя отказа. Помоли ме да й дам телефона си, за да се обади на сестра си. Дадох й го и тя се обади на сестра ри. После ме помоли да й помогна да смени гумата. Смених я. После се върнах в моята кола и се прибрах направо вкъщи.
— По кое време беше това?
— Не знам. Но жената се обади на сестра си от моя телефон. Ако искаш, ще ти покажа списъка си с набрани номера.
— Непременно.
Колин бръкна в задния си джоб и извади телефона; натисна няколко бутона и списъкът се появи на екрана, потвърждавайки алибито му. Показа го на Марголис.
Полицаят си измъкна бележника и бавно и демонстративно записа номера. Обаждането несъмнено съвпадаше с времето на сбиването, защото бицепсът му се сви отново.
— Откъде да знам, че това е номерът на сестрата?
— Не би могъл да знаеш.
— Но не възразяваш да позвъня и да проверя.
— Прави каквото искаш. Губиш си времето.
Очите на Марголис се поприсвиха.
— Мислиш се за много умен, а?
— Не.
— О, да. Но знаеш ли какво? Не си.
Колин не отговори и двамата дълго се гледаха. Марголис грабна отново чашата с кафето, заобиколи колата и застана до шофьорската врата.
— Ще проверя версията ти — обеща. — Защото и двамата знаем, че мястото ти не е по улиците. Колко души си изпратил в болницата през годините? Агресивен си и дори да смяташ, че можеш да се владееш, все някога ще се поддадеш. И когато това се случи, аз ще бъда там. И пръв ще ти кажа: „Предупреждавах те“.
След миг седанът се озова на шосето. Колин го проследи с поглед, докато изчезна зад ъгъла.
* * *
— Това пък какво беше?
Колин се обърна и видя Евън на верандата. Вече облечен за работа, приятелят му слезе по стълбите и тръгна по тротоара.
— Обичайното.
— За какво те подхвана този път?
— Сбиване в „Лудия кон“.
— Кога?
— Когато бях с теб. Или шофирах. Или сменях гумата.
— Значи този път съм ти алиби?
— Съмнявам се. Той знае, че не съм аз. Иначе щеше да ме арестува и да ме разпита в управлението.
— Защо тогава прави сцени?
Колин сви рамене. Въпросът беше реторичен, понеже и двамата вече знаеха отговора. Колин махна с ръка към приятеля си.
— Това не е ли вратовръзката, която Лили ти подари за рождения ден?
Евън огледа индийския десен — калейдоскоп от цветове.
— Ами да. Добра памет имаш. Как ти се струва? Прекалено?
— Няма значение какво мисля.
— Но не ти харесва.
— Мисля, че ако искаш да я носиш, трябва да я носиш.
Евън сякаш се подвоуми за миг.
— Защо го правиш?
— Какво?
— Отказваш да отговориш на въпроса ми.
— Защото мнението ми няма значение. Ще носиш, каквото искаш.
— Просто ми кажи!
— Вратовръзката ти не ми харесва.
— Наистина ли? Защо?
— Защото е грозна.
— Не е грозна.
Колин кимна.
— Добре.
— Говориш напосоки.
— Вероятно.
— Дори не носиш вратовръзки.
— Имаш право.
— Защо тогава ме интересува мнението ти?
— Не знам.
Евън се намръщи.
— Разговорите с теб понякога ме вбесяват.
— Знам. Казвал си ми го и преди.
— Разбира се! Защото е вярно. Не го ли обсъждахме снощи? Не е нужно да казваш всичко, което ти хрумне.