— Но ти ме попита.
— Просто… Забрави! — Той се обърна и тръгна към къщата. — По-късно ще поговорим пак.
— Къде отиваш?
Евън изкачи две стъпала и отговори, без да се обръща:
— Да си сменя проклетата вратовръзка. И, между другото, Марголис е прав. Лицето ти все още изглежда като прекарано през месомелачка.
Колин се усмихна.
— Хей, Евън!
Приятелят му спря и се обърна.
— Какво?
— Благодаря.
— За какво?
— За всичко.
— Да, да. Имаш късмет, че няма да кажа на Лили какво мислиш за вратовръзката.
— Кажи й, ако искаш. Вече го е чула от мен.
Евън втренчи поглед в него.
— Естествено!
* * *
В аудиторията Колин седеше на третия ред, водеше си записки и се опитваше да се съсредоточи върху думите на преподавателя. Курсът бе посветен на развитието на езиковите умения и грамотността и през първите няколко седмици той бе раздвоен — първо, повечето заключения на професора му звучаха като плод на най-обикновено здравомислие и следователно не беше сигурен каква полза ще извлече от тях; второ, възможно бе да има някакво неизвестно предимство в това да превърнеш здравомислието в педагогическа стратегия при съставянето на учебните планове. Притесняваше го единствено фактът, че професорът — невротична жена на средна възраст с приспивен глас — скачаше от тема на тема и го затрудняваше да се съсредоточи.
Започваше третата му колежанска година, но първата в Уилмингтънския университет. Първите две прекара в Кейпфиърския общински колеж, където завърши с отличен успех. Засега не можеше да прецени дали е по-трудно тук или там; в крайна сметка зависеше от изпитите и от изискванията към курсовите му работи. Не се тревожеше особено — стремеше се да изчита предварително материала, а и Лили му помагаше да учи и редактираше писмените му работи. По правило залягаше над учебниците поне по двайсет и пет часа седмично без времето в клас. През свободните часове между лекциите отиваше в библиотеката и засега усилията му се отплащаха. За разлика от повечето студенти, дошли тук както да се образоват, така и заради социалния живот, неговата цел бе единствено да учи и да получава възможно най-добри оценки. Вече бе видял „широкия“ свят и всъщност едва успя да се спаси от него.
Все пак го изпълваше удовлетворение, че е стигнал дотук. Имаше Евън и Лили, тренировките и свое жилище. Работата не му допадаше особено — ресторантът, където три пъти седмично обслужваше бара, бе твърде туристически за вкуса му — но пък там нямаше опасност да си навлече неприятности. Повечето клиенти идваха да се нахранят, включително много семейства с деца, а седналите до бара обикновено чакаха да се освободи маса за вечеря. Мястото не приличаше на бърлогите, където се подвизаваше някога. През дивите му години посещаваше „професионални“ барове — за професионални алкохолици — мрачни, съмнителни капани в глухи улички със или без оглушителна музика. Очакваше проблеми още щом пристъпеше прага и не се лъжеше. Сега отбягваше подобни места. Знаеше какво го предизвиква и докъде се простират границите му и макар да бе изминал дълъг път от времената, когато не съумяваше да контролира гнева си, винаги съществуваше риск да попадне в неуправляема ситуация. А не се съмняваше ни най-малко, че дори да се замеси неволно в инцидент в друг щат, Марголис ще разбере и през следващите десет години ще живее зад решетки, заобиколен от хора със същите проблеми с гнева като него.
Осъзнал, че вниманието му се отклонява, той се насили да се съсредоточи отново върху лекцията. Професорът им обясняваше как някои учители намират за ползотворно да четат откъси от книги, съобразени с възрастта на учениците, а не от текстове, предназначени за по-големи или по-малки деца. Запита се дали да отбележи думите й — наистина ли бе необходимо да запомня подобна информация? — но накрая реши: „Какво толкова?“. Щом тя я смяташе за важна, щеше да си я запише.
Кажи-речи в същия момент обаче забеляза, че тъмнокосо момиче наднича през рамо към него. Когато влезе в залата, привлече очакваните погледи — дори преподавателката се втренчи в него и засече по средата на изречението — но колегите му отдавна бяха насочили очи към центъра на залата.
С изключение на това момиче. Наблюдаваше го почти изпитателно. Не остана с впечатление, че флиртува; изглеждаше по-скоро заинтригувана. Не че имаше значение. Ако иска да гледа — нейна воля.