Тълпите оредяваха към края на кея, където с гръб към нея стоеше самотен рибар. Носеше избелели джинси и бейзболна шапка, но от пръв поглед личеше, че е добре сложен. Тя прогони мимолетната мисъл и се обърна към хоризонта. Луната изгряваше от морето, в далечината се плъзгаше катамаран и Мария се запита дали някой уикенд ще успее да убеди Серена да отидат на екскурзия с платноход.
— Следиш ли ме? — Гласът долетя от ъгъла на кея.
Тя се обърна и едва след няколко секунди позна Колин. Рибарят с бейзболната шапка, осъзна внезапно. Изчерви се. Серена ли бе инсценирала и тази среща? Не, сестра й не би предположила, че ще й хрумне да дойде тук. Не бе споменала нито Колин, нито кея. Значи бе съвпадение както през онази нощ, когато той спря и й помогна да смени гумата.
Каква бе вероятността да го срещне тук? Незначителна, но все пак… тя бе тук, и той бе тук и явно очакваше отговор.
— Не — отвърна колебливо тя. — Не те следя. Дойдох да се насладя на гледката.
Той явно прецени отговора й.
— И?
— И какво?
— Гледката. Харесва ли ти?
Смутена, тя проумя бавно въпроса му. Най-сетне отговори:
— Красива е.
— По-добра от ресторанта?
— Различна. По-безметежна.
— И аз мисля така. Затова съм тук.
— Но ти ловиш риба…
— Не точно — призна той. — По-скоро се наслаждавам на пейзажа. — Усмихна се и се облегна на парапета. — Не искам да те притеснявам. Съзерцавай спокойно залеза, Мария.
Тук името й прозвуча някак по-топло, отколкото в бара, и тя проследи разсеяно с поглед как Колин навива кордата и я хвърля отново, описвайки дъга над морската повърхност. Не знаеше дали да остане, или да се отдалечи. Той явно й предоставяше охотно лична територия, както през нощта, когато се бяха срещнали за пръв път. Което й припомни…
— Колин?
Той се обърна към нея.
— Да?
— Трябваше да ти благодаря, че ми смени гумата. Наистина ме спаси.
— Радвам се, че ти помогнах — усмихна се. — И се радвам, че днес дойде в ресторанта.
— Серена ме доведе.
— Разбрах. Не изглеждаше доволна да ме видиш.
— Не е така. Просто… се изненадах.
— И аз.
Очите му се задържаха върху нея още миг и после той извърна глава. Мария се почуди как да отговори и се възцари мълчание. Колин изглеждаше съвършено спокоен, докато тя се стараеше да се потопи отново в гледката. Лодка за скариди пореше по-тъмните води в далечината, а над рамото й блещукаха светлините на „Краби Пийтс“. От друг ресторант долетя приглушен ритъм на рокмузика, предизвестяващ началото на нощните забавления.
Тя наблюдаваше Колин с крайчеца на окото си, питайки се защо изглежда толкова различен от другите мъже. Съдейки от личен опит, мъжете на нейната възраст попадаха в пет категории: арогантни типове, смятащи се за божии любимци; дружелюбни мъже, от които биха излезли добри покровители, стига да не залагаха по-скоро на повърхностните връзки; срамежливци, които едва отронват по някоя дума; мъже, които не се интересуват от нея по една или друга причина, и наистина добри мъже — покровители по природа — които почти винаги се оказваха обвързани. Колин изглежда не спадаше към първата категория, а съдейки по видяното в бара, явно не беше и от втората или от третата група. Тоест, очевидно принадлежеше към четвъртата или петата категория. Не се интересуваше от нея, но все пак дълбоко в себе си тя усещаше, че е възможно да греши, макар да не разбираше защо. Тогава оставаше възможността да е от петата категория, ала за жалост тя бе сложила край на разговора им, а мълчанието му вероятно бе реакция на хладната й сдържаност.
След като смени гумата й. След приятелската му услужливост в бара. След като Серена я увери, че е приятен мъж. И след като преди няколко минути той я заговори. Беше разочарована. Нищо чудно, че прекарва уикендите сама.
— Колин? — опита отново.
Облегнат на парапета, той се обърна и тя забеляза същите шеговити искрици, каквито проблясваха в очите му в бара.
— Да?
— Може ли да те попитам нещо?
— Да. — Синьо-сивите му очи сияеха като морско стъкло.
— Защо харесваш риболова?
Той вдигна ръка и побутна леко шапката си назад.
— Всъщност не ми харесва. И не ме бива особено. Рядко улавям нещо.
Направи й впечатление колко внимателно подбира думите.
— Защо тогава го правиш?
— Добър начин е да отдъхнеш след работа, особено след натоварен ден. Приятно е да отделиш няколко минути за себе си. Тук е тихо и светът забавя ход за малко. Започнах да нося въдица, за да не изглежда, сякаш просто се помайвам и се взирам в хоризонта.