— Като мен?
— Именно. Искаш ли да ти дам въдицата? — Тя се подсмихна и той продължи: — Хората се изнервят, като ме гледат да стоя умислен. А в началото на седмицата определено щях да изглеждам страшен с насиненото си лице.
— Или съзерцателен?
— Едва ли. Ти обаче очевидно обичаш да размишляваш. За живота. За целите. За мечтите.
Тя се изчерви и замълча сконфузено. Неволно се съгласи със Серена — Колин наистина бе привлекателен. Тръсна леко глава, за да прогони неуместната мисъл.
— Може ли? — Той посочи към нея и се приведе да вземе кутията си със стръв. — На това място не ми върви особено.
Въпросът му я изненада.
— Ммм… да… разбира се. Но щом не те бива в риболова, не ти обещавам, че тук ще ти потръгне.
— Вероятно си права — призна той, пристъпвайки по-наблизо. Намести кутията, оставяйки разстояние между тях. — Но пък няма да се налага да говоря толкова високо.
За разлика от нея той изглеждаше абсолютно спокоен. Разви с отмерени движения кордата и я заметна в друга посока. Приведе се напред и изопна леко.
— Сестра ти е интересен човек — отбеляза след малко.
— Защо мислиш така?
— Когато се запознахме, използва думите: „Хей, ти, с насиненото лице!“.
Мария се усмихна. Типично за Серена!
— Неповторима е наистина.
— Но ти е повече приятелка, отколкото сестра, нали?
— Тя ли ти го каза?
— Не. Забелязах го, когато бяхте в ресторанта. Личи си колко сте близки.
— Така е — съгласи се Мария. — Имаш ли братя и сестри?
— Две по-големи сестри.
— Близки ли сте?
— Не като вас двете — призна той и намести въдицата. — Обичам ги, но поехме по различни пътища в живота.
— Което значи?
— Не си говорим много често. Веднъж на два месеца, да речем. Напоследък положението се подобрява, но много бавно.
— Лошо!
— Колкото, толкова.
Отговорът му подсказа, че не иска да обсъждат повече въпроса.
— Серена спомена, че посещавате едни и същи лекции? — Мария насочи разговора към по-безопасна тема.
Той кимна.
— Настигна ме по пътя към библиотеката. Явно си й разказала как съм изглеждал през онази нощ и тя е събрала две и две. Не че й е било трудно… с насиненото лице и прочее.
— Не беше толкова зле. Не му обърнах особено внимание. — Той повдигна вежди и тя сви рамене. — Добре де. Поуплаших се, когато се появи.
— Логично. Беше късно, намираше се на пусто място. Това е една от причините да спра.
— А другата?
— Жена си.
— Мислиш, че всички жени се нуждаят от помощ, когато сменят гума?
— Не всички. Но сестрите и майка ми определено не биха се справили сами. А и ти очевидно не се забавляваше.
Тя кимна.
— Благодаря ти отново.
— Вече го каза.
— Знам. Но си заслужава да го повторя.
— Добре.
— Просто „добре“?
— Това е оборотната ми дума, когато някой констатира нещо, вместо да зададе въпрос.
Тя сбърчи чело.
— Звучи уместно.
— Добре — каза той и тя се засмя, най-после поуспокоена.
— Харесва ли ти да си барман? — попита го.
— Горе-долу — отговори той. — Плаща ми сметките, докато съм в колежа, избирам си графика, бакшишите са прилични. Надявам се обаче да не ми стане постоянна професия. Искам да постигна повече.
— Серена каза, че искаш да станеш учител.
— Да — кимна той. — Къде изчезна тя, между другото?
— Срещна се с приятели. Ще обиколят баровете, за да послушат музика, после ще отидат на парти.
— Защо не тръгна с тях?
— Малко съм стара за колежански партита, не мислиш ли?
— Не знам. На колко години си?
— Двайсет и осем.
— И аз съм на толкова, но съм още в колежа.
„Да — помисли си тя, — знам.“
— И ходиш на колежански партита?
— Не — поклати глава той. — Не защото съм твърде стар обаче. Просто не ходя на партита. И на барове.
— Но работиш в бар.
— Различно е.
— Защо?
— Защото работя. А и на такова място не бих се забъркал в неприятности, понеже е по-скоро ресторант.
— В баровете се забъркваш в неприятности?