А сега? Наблюдаваше я как размисля дали иска да остане, или да си тръгне, да продължи да разговаря с него, или да се сбогува. Той мълчеше, за да й даде възможност сама да реши. Съсредоточи се върху ласкавия бриз и шума на вълните. Погледна към кея и забеляза, че повечето рибари са се разотишли; останалите си събираха нещата или чистеха улова си.
Мария се облегна на парапета. Тъмнеещото небе криеше лицето й в сянка и й придаваше загадъчен, непроницаем вид. Видя я как си поема дълбоко дъх.
— Какво друго? — попита най-сетне тя и Колин мислено се усмихна.
— Колкото и да обичам да тренирам, понякога не съм в настроение. Но когато знам, че ми предстои мач и трябва да се подготвя за него, ставам от дивана и отивам в залата.
— Всеки ден?
Той кимна.
— Обикновено по две-три различни тренировки. Изисква много време.
— Какво включват тренировките?
— Почти всичко — сви рамене той. — Удари и хватки предимно, но ги съчетавам с атлетика, вдигане на тежести, йога, каяк, кросове, катерене по въже, изкачване на стълби, скокове, силови упражнения и прочее. Доволен съм, стига да се изпотя.
— Занимаваш се с йога?
— Не само подобрява гъвкавостта и равновесието, но и ме успокоява. Като медитацията. — Кимна към водата, червено-златиста под последните слънчеви лъчи. — И идването тук след работа.
Тя го погледна изпитателно.
— Не ми приличаш на любител на йогата. Мъжете, които се занимават с йога, са…
— Кльощави? Брадати? Любители на благовонията и мънистата? — довърши той вместо нея.
Тя се засмя.
— Щях да кажа, че обикновено не си падат по насилието.
— И аз не си падам. Вече. На мач се случва да те наранят, но всъщност не искам да наранявам никого. Искам просто да побеждавам.
— Двете не вървят ли ръка за ръка?
— Понякога, но невинаги. Ако уловиш съперника в правилна хватка, той се предава и си тръгва непокътнат.
Мария завъртя гривната около китката си.
— Страшно ли е? Да влезеш в клетката?
— Ако те е страх, не бива да влизаш там. Лично аз усещам по-скоро прилив на адреналин. Разковничето е да държиш адреналина под контрол.
Той завъртя макарата, за да прибере кордата.
— Явно си добър.
— Бива ме за аматьор, но не мога да се меря с професионалистите. Някои са борци или боксьори от националния отбор и не са ми в категорията. Както и да е. Няма значение. Не мечтая да стана професионалист, просто си намирам занимание, докато се дипломирам. Когато настъпи моментът, ще съм готов да си тръгна.
Вместо да хвърли отново, той прикачи кукичката и плувката към въдицата и опъна кордата.
— Така или иначе, учителската професия и двубоите в клетка не се съвместяват добре. Вероятно ще изплаша децата, както изплаших теб.
— Децата?
— Искам да преподавам на третокласници — уточни той и се наведе да вдигне кутията със стръвта. — Стъмва се — добави. — Ще се връщаш ли? Или искаш да останеш още малко?
— Да вървим — кимна тя.
Колин взе въдицата, а Мария насочи поглед към брега, където пред ярко осветените ресторанти се редяха хора. До кея долиташе приглушена музика.
— Там вече е доста оживено — отбеляза тя.
— Затова поисках дневната смяна. През нощта на покрива ще е истинска менажерия.
— Но бакшишите ще са добри?
— Не си струват напрежението. Има твърде много колежани.
Тя се засмя — топло и мелодично. Тръгнаха към брега. И двамата вървяха бавно с усещането, че не е необходимо да бързат. В тлеещата светлина тя изглеждаше изкусителна, а беглата й усмивка го караше да се чуди за какво ли мисли.
— Винаги ли си живяла тук? — попита я той, нарушавайки спокойната тишина.
— Отраснах тук и се върнах през миналия декември — отговори тя. — Нямаше ме десет години, докато учех в колежа и в юридическия университет и работех в Шарлот. Ти обаче не си оттук, нали?