— Ха-ха!
— Шегувам се. Оценявам добрите адвокати. Имах брилянтни защитници.
— И ти бяха необходими?
— Да — призна той. Знаеше, че ще предизвика нови въпроси, но продължи, кимайки към океана. — Обичам да се разхождам нощем по брега.
— Защо?
— По-различно е, отколкото през деня, особено когато има луна. Интересно ми е да си представям как под повърхността може би плува нещо загадъчно, непознато…
— Страховита представа.
— Затова сме тук, а не там…
Тя се усмихна, изпълнена с изненадваща лекота и спокойствие. И двамата не изпитваха нужда да говорят. Колин се наслади на допира на пясъка, поглъщащ нежно ходилата му, и на топлия ветрец, галещ лицето му. Видя как ветрецът развява косата на Мария и осъзна, че разходката се е оказала по-приятна от очакваното. Напомни си, че са непознати, ала незнайно защо не се чувстваше така.
— Искам да те попитам нещо, но не знам дали не е твърде лично — каза тя.
— Давай — насърчи я той, вече разбрал какво предстои.
— Спомена, че си бил проблемен младеж и си участвал в много сбивания. И си имал страхотни адвокати.
— Да.
— Защото те арестуваха ли?
Той намести шапката си.
— Да.
— Неведнъж?
— Няколко пъти — призна той. — Знаех имената на повечето ченгета в Райли и Уилмингтън.
— Осъждали ли са те?
— Няколко пъти.
— И си бил в затвора?
— Не. Вероятно съм престоял общо година в общинския арест — по месец, по два. Не съм стигал до затвора. Имаше опасност — последното сбиване беше доста лошо — но ми дадоха шанс и ето ме тук.
Тя сведе лице, несъмнено разколебана дали решението й да се разходи с него е било правилно.
— Казваш, че са ти дали шанс…
Той отговори след няколко крачки:
— От три години съм в пробация. Остават ми още две от петгодишното съдебно споразумение. В общи линии, ако през следващите две години не се забъркам в неприятности, ще изчистят досието ми. Тоест, ще имам право да преподавам, а това е важно за мен. Хората не искат престъпници да обучават децата им. От друга страна, ако объркам конците, споразумението се отменя и отивам право в затвора.
— Как е възможно? Да ти изчистят напълно досието?
— Поставиха ми диагноза посттравматичен стрес, а това е смекчаващо вината обстоятелство. Знаеш, нали?
— С други думи, не си бил в състояние да се владееш — уточни тя.
Той сви рамене.
— Така казаха психиатрите и за щастие имах доказателства. Ходя на терапия от петнайсет години, периодично вземам лекарства и като част от сделката ме изпратиха в психиатричната клиника в Аризона, където лекуват неврози с гневни пристъпи.
— И… когато се върна в Райли, родителите ти те изгониха от дома си?
— Да. Но всичко, взето заедно — сбиването, опасността да ме пратят в затвора, споразумението, лечението в болницата и необходимостта да се справям сам — ме принудиха да се замисля сериозно. Осъзнах, че съм изморен от живота си. Изморен съм да бъда такъв, какъвто съм. Не исках да бъда побойникът, който рита хората по главата, след като паднат… Исках да ме приемат като… приятел, на когото може да се разчита. Или поне като човек с някакво бъдеще. Прекратих пиянските партита и насочих енергията си в тренировките, колежа и работата.
— Просто така?
— Не беше лесно, но да… просто така.
— Хората обикновено не се променят.
— Нямах избор.
— Все пак…
— Не ме разбирай погрешно. Не се оправдавам. Независимо от мнението на лекарите, че не съм в състояние да контролирам поведението си, знаех колко съм пропаднал, но не исках да се поправя. Пушех марихуана, пиех, правех на пух и прах къщата на родителите си, съсипвах коли и ме арестуваха отново и отново за побои. Дълго време ми беше безразлично и исках единствено да се забавлявам по свой вкус.
— Но сега не ти е безразлично?
— Никак. И не възнамерявам да се връщам към стария живот.
Усети, че Мария го наблюдава, и предположи, че се опитва да свърже миналото му с мъжа пред нея.
— Гневните изблици са едно, посттравматичният стрес — съвсем друго, нали?
— Да.
— Какво се случи?
— Наистина ли искаш да ти разкажа? Дълга история е. — Тя кимна и той продължи: — Както споменах, бях проблемно дете. На единайсет бях направо неконтролируем. В крайна сметка родителите ми ме изпратиха във военно училище и първото беше ужасно място. По-големите момчета се държаха като герои от „Повелителят на мухите“, особено с новодошлите. Започнаха с дреболии — вземаха ми млякото или десерта в столовата, караха ме да им лъскам обувките или да им оправям леглата, а през това време някой отиваше и изтърбушваше стаята ми, та да не успея да я приведа в ред преди проверката. Нищо сериозно — всеки новобранец минава през подобни „ритуали“. Някои момчета обаче бяха различни… просто садисти. Налагаха ме с мокри кърпи в банята, промъкваха се зад мен, докато учех, увиваха ме в одеяло и ме пребиваха. След известно време започнаха да ме нападат нощем, докато спя. Бях дребен за възрастта си и за зла участ плачех много, което ги амбицираше още повече. Превърнах се в любимата им жертва. Тормозеха ме две-три нощи седмично. Винаги с одеялото и с юмруците. Налагаха ме и ми повтаряха, че няма да доживея края на годината. Страхувах се, през цялото време бях нащрек. Опитвах се да не заспивам и се разтрепервах при всеки звук, но няма начин да не заспиш. Те винаги успяваха да ме издебнат. Измъчваха ме месеци наред. Още сънувам кошмари.