— Каза ли на някого?
— Разбира се. На всички. На командира, на учителите, на педагогическия съветник, на родителите ми. Никой не ми повярва. Повтаряха ми да не лъжа и да не хленча, и да се държа мъжки.
— Това е ужасно…
— Несъмнено. Бях малък, но постепенно разбрах, че единственият изход е да се измъкна оттам, защото някой ден те ще стигнат твърде далеч. Взех нещата в свои ръце. Внесох тайно цветен спрей и нашарих административната сграда. Изключиха ме точно както исках. — Той си пое дълбоко дъх. — Две години по-късно затвориха училището, след като местният вестник публикува разследване за смъртта на ученик. Малко дете, на моята възраст. Не ме споменаваха в статията, но разразилият се скандал стана достояние на цялата страна. Повдигнаха обвинения. Някои влязоха в затвора. Родителите ми се почувстваха ужасно, защото не ми бяха повярвали. Сигурно съвестта ги е измъчвала и затова ме търпяха толкова дълго, след като завърших.
— А когато те изключиха?
— Отидох в друго военно училище и се зарекох никога вече да не позволявам да ме тормозят. Винаги да нанасям първия удар. Научих се да се бия. Тренирах и практикувах. Нахвърлеше ли ми се някой, просто… губех разсъдък. Все едно ставах отново малко дете. Изключваха ме пак и пак, едва успях да се дипломирам, а след това някак си топката се търкулна. Както казах, бях съвсем пропаднал. — Той повървя мълчаливо. — Както и да е, всичко това излезе наяве в съда.
— Какви са отношенията ти с родителите ти сега?
— Каквито са и със сестрите ми. Напредваме лека-полека. В момента имат ограничителна заповед срещу мен. — Забеляза смайването, изписано на лицето й, но продължи: — Спречках се с родителите си в нощта, преди да замина за Аризона. Притиснах татко до стената. Повтарях му, че не искам да го нараня. Исках просто да ме изслушат. Те обаче се изплашиха до смърт. Не подадоха жалба срещу мен — иначе нямаше да съм тук — но изискаха ограничителна заповед. Забранено ми е да влизам в къщата им. Сега не спазват стриктно забраната, но все още не е отменена, вероятно за да не си и помислям да се върна при тях.
Тя го погледна изпитателно.
— Все още не разбирам… как е възможно да се промениш. Ами ако пак се ядосаш?
— Ядосвам се. Всеки се ядосва. Но научих различни начини да се владея. Да не посещавам барове, да не поглеждам дрога. Изляза ли с приятели, не изпивам повече от две бири. Ежедневните тренировки също са отдушник на настроенията ми. В болницата научих и полезни техники за самоконтрол. Престоят ми там е една от най-добрите стъпки, които съм предприемал.
— Какво научи?
— Да дишам дълбоко, да се отдръпвам, да насочвам мислите си в друга посока, да назовавам правилно емоцията, за да я обезсиля. Не е лесно, но след време се превръща в навик. Изисква много усилия и воля, но иначе щяха отново да ми предпишат лекарства. Мразя литиума. Отразява се добре на мнозина, но аз не се чувствах на себе си, когато го пиех. Все едно част от мен не живееше. През цялото време изпитвах ненаситен глад. Напълнях много. Предпочитам да тренирам по няколко часа дневно, да се отпускам с йога, да медитирам и да избягвам места, където мога да се забъркам в неприятности.
— И се получава?
— Засега — отговори той. — Не бързам. Напредвам стъпка по стъпка, ден след ден.
Музиката постепенно стихваше, погълната от бученето на вълните, разбиващи се в брега. Зад дюните ресторантите отстъпиха място на къщи с осветени прозорци. Луната се издигаше по-високо в небето, къпейки света в неземно сияние. Призрачни раци шареха по пясъка и се разбягваха пред краката им.