— Доста си откровен — отбеляза Мария.
— Просто отговарям на въпросите ти.
— Не се ли притесняваш какво ще си помисля?
— Не особено.
— Безразлично ти е какво мислят хората за теб?
— До известна степен. За да ме прецениш обаче, трябва да разбереш какво всъщност представлявам. Необходима ти е цялата история, а не само част, каквато аз реша да ти разкажа. Предпочитам да съм честен и да те оставя да избереш дали искаш да разговаряш с мен, или не.
— Винаги ли си бил такъв? — Тя го погледна с любопитство.
— Какво имаш предвид?
— Честен… за всичко?
— Не. Това е част от промените, които реших да внеса в живота си след престоя в болницата.
— Как реагират хората?
— Повечето се объркват. Особено отначало. Евън още не е свикнал. Както и ти. Но за мен е важно да казвам истината. Особено на приятели или на хора, които мисля, че ще видя отново.
— Затова ли ми разказа всичко? Защото мислиш, че може би ще ме видиш отново?
— Да.
Няколко секунди тя не беше сигурна как да тълкува думите му.
— Интересен мъж си — отбеляза най-сетне.
— С интересна история — призна той. — Но и ти си интересна.
— Моята история бледнее в сравнение с твоята. Меко казано.
— Може би. Или пък не. Но още не си побягнала.
— Не е късно. Опасен си.
— Не съм.
— За момиче като мен? Повярвай ми, наистина е страшно. За пръв път прекарвам вечерта с човек, който е ритал глави, участвал е в пиянски побоища и е приковавал баща си към стената.
— И са го арестували. И се е лекувал в психиатрична болница.
— Да.
— И?
Тя отметна няколко кичура коса, разрошени от вятъра.
— Още решавам. В момента нямам представа какво да мисля за всичко, което ми каза. Но ако ненадейно хукна да бягам, не се опитвай да ме догониш.
— Добре.
— Разказвал ли си историята си на Серена?
— Не. За разлика от теб тя не попита.
— Но би й разказал.
— Вероятно.
— Разбира се.
— Какво ще кажеш да поговорим за теб? Ще се почувстваш ли по-добре?
Тя се усмихна.
— Няма кой знае какво за разказване. Описах ти семейството си. Знаеш, че съм израснала тук. Учих в университета в Северна Каролина и в Дюк. Адвокат съм. Миналото ми не е… колоритно като твоето.
— Това е чудесно — констатира той.
Двамата се обърнаха едновременно и тръгнаха обратно.
— Добре — каза тя и когато той се засмя, спря за миг, сбърчила чело. Хвана се за ръката му за опора и вдигна единия си крак. — Само секунда… Сандалите ме убиват.
Събу ги и пусна ръката му, ала остана приятното усещане от топлия й досег.
— Така е по-добре. Благодаря — кимна му.
Тръгнаха отново, вече по-бавно. Върху покрива на „Краби Пийтс“ тълпата ставаше все по-многобройна. Другите барове сигурно също се пръскаха по шевовете. Над тях звездите мъждукаха плахо, засенчени от луната. В спокойното мълчание той пак се възхити на лицето й — скулите, чувствените устни, извитите мигли и безупречната кожа.
— Мълчалива си — отбеляза.
— Просто се опитвам да осмисля всичко, което ми каза.
— Разбирам.
— Според мен си различен.
— В какво отношение?
— Преди да започна работа тук, бях помощник на областния прокурор в Шарлот.
— Сериозно?
— Малко повече от три години. Първата ми работа след като издържах юридическия изпит.
— Значи си свикнала по-скоро да преследваш, а не да се разхождаш с такива като мен?
Тя кимна леко в знак на съгласие, но продължи:
— Нямах предвид това. Повечето хора избират внимателно как да разкажат историите си. Винаги се стремят да се представят в положителна светлина, но ти… Ти си толкова обективен, все едно описваш друг човек.
— Понякога и на мен ми изглежда така.
— Не знам дали аз бих могла… Всъщност не знам дали искам.
— Говориш като Евън — усмихна се той. — Харесваше ли ти работата в кабинета на прокурора?
— Да. Поне в началото. И натрупах сериозен опит. След известно време обаче осъзнах, че не отговаря на очакванията ми.
— Както разходката с мен?
— Нещо такова… Когато учех право, мислех, че работата в съдебната зала е такава, каквато я представят по телевизията. Е, знаех, че ще бъде различна, но не предполагах до каква степен. Струваше ми се, че повдигам обвинения срещу един и същи човек, със същата биография, отново и отново. Прокурорът водеше значимите дела, а аз се занимавах със заподозрени, които бяха истински клишета — бедни, безработни, необразовани; алкохолът и наркотиците присъстваха почти неотменно в делата. И беше… безпощадно. Имаше адски много случаи. В понеделник сутринта влизах ужасена в кабинета, защото знаех какво ме чака върху бюрото. Бях принудена да подреждам случаите по важност и да сключвам споразумения. Всички знаем, че убийството, опитът за убийство и престъпленията с огнестрелно оръжие са сериозни, но как да степенуваш другите? По-лош ли е човекът, откраднал кола, от крадеца на бижута, проникнал с взлом в чужда къща? И как да сравниш въпросните двама със секретарката, присвоила пари от компанията си? На съдебната скамейка обаче няма достатъчно място; в затворите няма достатъчно място. А в редките случаи, когато делата стигат до съдебната зала, те не са това, което знаеш, че е станало, а онова, което можеш да докажеш безспорно, а тогава положението се усложнява още повече. Обществеността вярва, че прокурорите разполагат с неограничени възможности, с модерни лаборатории и експертни свидетели. Не е така обаче. Сравняването на ДНК отнема месеци, ако престъплението не е от особена значимост. Свидетелите са непоследователни. Уликите — нееднозначни. И пак опираме до купищата случаи. Задълбочиш ли се в някой, загърбваш камарата върху бюрото. Най-често прагматичният подход е да договориш с адвоката на обвиняемия по-лека присъда срещу самопризнание. — Тя ритна пясъка и забави крачка. — Непрекъснато попадах в ситуации, когато хората очакват резултати, каквито не съм в състояние да постигна, и в крайна сметка се оказвах лошият герой. Според жертвите заподозрените са извършили престъпление, наказуемо със затвор, а не получават възмездие. Полицаите също негодуват. Чувствах се като предател. И до известна степен бях. Накрая осъзнах, че съм само винтче в колелото на огромна повредена машина. — Тя придърпа пуловера по-плътно около раменете си. — По света има… зло. Не е за вярване с какви случаи се сблъсквах. Майка, принуждавала шестгодишната си дъщеря да проституира, за да си купува дрога. Мъж, изнасилил деветдесетгодишна жена. Достатъчно е да изгубиш вяра в човешкия род. И понеже се съсредоточаваш върху наистина ужасните престъпления, другите обвиняеми не получават заслуженото наказание и се връщат на улицата. А понякога… — Тя поклати глава. — Както и да е… Към края на третата година почти не мигвах нощем. На работа получавах панически пристъпи. Влизах в кабинета си сутринта и разбирах, че повече не мога да правя това. Подадох молба за напускане. Дори не бях кандидатствала за друго място.