Колин не продума. Каквото и да кажеше, нямаше да й помогне да види събитията в друга светлина.
— Трябваше да послушам семейството. И полицая.
Колин се взря мълчаливо във вълните и се вслуша в неспирния им, утешителен ритъм.
Тя се обърна към него:
— Не мислиш ли?
Той подбра внимателно думите:
— Труден въпрос.
— Защо?
— Тонът ти подсказва, че според теб отговорът е „да“, но ако се съглася с теб, ще се почувстваш по-зле. Ако кажа „не“, вероятно ще пренебрегнеш мнението ми, защото вече си решила, че отговорът трябва да е „да“.
Тя понечи да възрази, но се отказа.
— Не знам какво да кажа — призна след малко.
— Не е необходимо да казваш нещо.
Тя въздъхна и подпря брадичка върху коленете си.
— Трябваше да убедя прокурора да обвиним Лос в опит за предумишлено убийство.
— Може би. Но дори да бе успяла и да бяха осъдили Лос на по-дълъг престой в затвора, резултатът вероятно пак щеше да бъде същият. Той е бил вманиачен по нея. И ако те интересува, на твое място сигурно щях да постъпя като теб.
— Знам, но…
— Говори ли с някого за това?
— Терапевт ли имаш предвид? Не.
Той кимна.
— Добре.
— Няма ли да ми препоръчаш терапия?
— Не давам съвети.
— Никога?
Той поклати глава.
— А и не ти е нужен съвет от мен. Ако мислиш, че терапията ще ти помогне, опитай. Ако не мислиш, недей. Мога само да кажа, че на мен ми се отрази благотворно.
Мария замълча и той се почуди дали одобрява отговора му.
— Благодаря — каза тя най-после.
— За какво?
— Че ме изслуша. И не се опита да ми дадеш съвет.
Колин кимна, вперил очи в хоризонта. Сега се виждаха повече звезди. Венера сияеше на южния небосклон, ярка и неотклонна. Малко хора се разхождаха по брега и нощният въздух разнасяше смеха им. Струваше му се, че познава Мария далеч по-отдавна от едничкия час, който бяха прекарали заедно. Изпита съжаление, че вечерта е на привършване.
Интуицията не го подведе — усети го по внезапно изопнатите й рамене. Видя я как си поема дълбоко дъх и поглежда към крайбрежната алея.
— Трябва да вървя.
— И аз — каза той, стремейки се да прикрие разочарованието си. — Чака ме и тренировка.
Изправиха се. Тя изтупа пясъка от краката си и си обу сандалите. Тръгнаха към дюните край ресторантите. При всяка стъпка музиката ставаше по-оглушителна. Подминаха пясъка и се върнаха на твърда земя, където тротоарите бяха пълни от хора, наслаждаващи се на съботната вечер.
Плътно до нея, той й проправяше път сред тълпата, докато стигнаха улицата, където бе по-тихо. За негова изненада тя не се отделяше от него и раменете им се докосваха. Отърсвайки се с неохота от усещането за нежния й допир, той най-сетне попита:
— Какви са плановете ти за утре?
— В неделя обикновено обядвам с родителите си. После сигурно ще отида да греба.
— Така ли?
— Забавно е. Пробвал ли си?
— Не. Отдавна ми се иска, но все не успявам да се наканя.
— Защото си зает с истински тренировки?
— Защото съм мързелив — призна той.
Тя се усмихна.
— А ти какво ще правиш? Ще работиш ли?
— Не. Ще потичам, ще окося тревата в двора, ще сменя алтернатора на колата. Не пали както трябва.
— Да не би да е акумулаторът?
— Мислиш ли, че няма да проверя първо него?