Мария вдигна хладилната чанта, сочейки тесния проток.
— Това е остров Масънбъро.
— Не бях го чувал, докато снощи не го спомена.
— Девствен е. Няма пътища и места за пикник. През лятото го посещават много лодкари, но сега е изцяло на мое разположение. Тихо е и е красиво. Прекрасен начин да се отърся от работната седмица, особено ако е била като миналата. След няколко дни партньорът ми има дело и вероятно всяка вечер ще оставам до късно в кантората, за да подготвим всичко необходимо. Ще отивам и по-рано.
— Не е ли изморително?
— Трябва да се стремя напред, знаеш — усмихна се сухо тя.
— Защо?
— Ако не си върша работата, ще ме уволнят.
— Не питах за работата. Това ми е ясно. Чудех се защо е важно да се стремиш напред.
Мария сбърчи чело, осъзнала, че той е първият, задал й подобен въпрос. Нямаше готов отговор.
— Не знам. Сигурно съм устроена така. Или са виновни родителите ми. Нали така казват хората на терапевтите?
— Понякога. И понякога дори е вярно.
— Ти не искаш ли да напредваш?
— Честно казано, дори не разбирам какво значи това. По-голяма къща? По-хубави коли? По-екзотични ваканции? Родителите ми имат всичко, но нямам чувството, че са щастливи. Винаги остава нещо непостигнато, но къде е краят? Не искам да живея така.
— А как искаш да живееш?
— Искам баланс. Работата е важна, защото трябва да се издържам, но приятелите, здравето и почивката също са важни. Да имам време за нещата, които ме радват, и понякога да не правя нищо.
Хладилната чанта я тупна леко по крака.
— Звучи… разумно.
— Добре.
Тя се усмихна. Можеше да предвиди, че ще го каже.
— Имаш право, разбира се. Балансът е важен, но аз винаги съм харесвала чувството да успявам в нещо трудно — оценките, когато бях малка, или добре написано резюме сега. Като си поставям цели и ги постигам, изпитвам удовлетворение, че не се движа по инерция. И ако се справям добре, другите го забелязват и ме възнаграждават. Това също ми харесва.
— Звучи логично.
— Но не и за теб?
— Различни сме.
— Не си ли поставяш цели? Да завършиш колежа, да победиш в двубой?
— Поставям си.
— Защо да сме различни тогава?
— Защото аз не искам да напредвам. И по принцип не се замислям какъв смисъл влагат другите в това.
— А аз се замислям?
— Да.
— Би ли уточнил?
Той повървя мълчаливо, преди да отговори.
— Мисля, че се интересуваш от мнението на другите, но според мен това е грешка. В крайна сметка можеш да доставиш радост само на себе си. Как се чувстват другите зависи от тях.
Тя сви устни. Разбираше, че той е прав, но все пак бе учудена как… го казва просто ей така.
— От терапията ли научи това?
— Да. Но ми отне много време да го приложа.
— Може би трябва да поговоря с терапевта ти.
— Може би — съгласи се той и тя се засмя.
— Е, за твое сведение, вината не е само моя. Причината да се нуждая толкова силно от външно одобрение наистина са родителите ми.
Той повдигна скептично вежди и тя го побутна шеговито с лакът — странно естествен жест.
— Говоря сериозно. Възможно е да съм амбициозна по природа, да се отличавам със съревнователен дух или както там се нарича, но родителите ми определено подхранваха стремежите ми. И двамата не са стигнали по-далеч от осми клас и дълго са търпели лишения, преди да успеят да отворят ресторанта. Наложило се да учат нов език, счетоводство и хиляди други неща от нулата, при това в зряла възраст. За тях доброто образование е всичко. Вкъщи говорехме на испански и от самото начало бях принудена да се трудя по-усърдно от другите деца, защото не разбирах какво казва учителят. Родителите ми работеха по петнайсет часа дневно, но не пропускаха родителска среща и се грижеха винаги да си пиша домашните. Когато започнах да получавам добри оценки, и двамата бяха много горди. Канеха лелите, чичовците и братовчедите ми през уикенда — имам куп роднини в града — и бележникът ми минаваше от ръка на ръка. Не спираха да повтарят, че съм отлична ученичка. Бях център на вниманието и чувството ми харесваше, затова започнах да работя още по-упорито. Сядах на първия чин и вдигах ръка винаги когато учителят задаваше въпрос. По цели нощи учех за тестовете. В гимназията бях абсолютен зубрач.
— Нима? — В очите му отново блеснаха познатите весели искрици.
— Да — кимна смутено тя. — На осем сложих очила — типичните грозилища с дебела кафява рамка. Три години носих шини. Бях срамежлива, непохватна и наистина ми харесваше да уча. За пръв път отидох на училищен бал през последната година в гимназията. Дори тогава бях с група момичета, които също нямаха приятели. За пръв път се целунах с момче месец преди да постъпя в колежа. Повярвай ми, знам какво е зубрач, защото бях една от тях.