— Може би е забавно.
— Може би. Но не е истински клуб. Намира се в изоставен склад и съм сигурна, че всичко е нелегално.
— Понякога това са най-добрите места.
— Говориш от личен опит?
— Да.
Тя се усмихна.
— Знаеш ли нещо за салсата?
— Като тангото ли е?
— Не съвсем. Тангото е салонен танц. Движиш се из залата. Салсата е танц с много въртене и смяна на ръцете. И стоиш на едно място. Чудесен начин да прекараш час-два с приятели, особено ако партньорът ти е добър. Само тогава се чувствах освободена да покажа истинското си лице.
— Не показваш ли истинското си лице сега?
— Разбира се — отговори тя. — Но това е по-сдържаната ми версия и по-типичната. — Тя вдигна веслото да се протегне, после го потопи отново във водата. — Имам въпрос. Чудя се, откакто го спомена. — Той се обърна към нея и тя продължи: — Защо искаш да преподаваш на третокласници? Повечето мъже според мен биха предпочели да са гимназиални учители.
Греблото му описа дъга във водата.
— Защото на тази възраст децата са достатъчно големи да разбират почти всичко, което им обясняват възрастните, но все още са достатъчно малки да вярват, че възрастните казват истината. А и в трети клас започват да се проявяват поведенческите проблеми. Като добавим задължителните тестове, годината наистина е критична.
Плъзнаха се напред по повърхността, гладка като огледало.
— И? — попита тя.
— Какво?
— Каза ми същото снощи, когато реши, че спестявам част от историята. Затова ще те попитам отново — каква е истинската причина да искаш да преподаваш на третокласници?
— Това бе последната ми добра година в училището — призна той. — Допреди две години всъщност бе последната ми добра година изобщо. Заради господин Морис. Пенсиониран офицер, станал учител по-късно. Разбираше точно от какво се нуждая. Не от безсмислената дисциплина, с която се сблъсках във военното училище, а от програма специално за мен. От самото начало господин Морис ни предупреди, че няма да търпи глупости в клас. И когато си показах рогата, ми каза да остана след уроците. Мислех, че ще чистя или нещо подобно, но той ме накара да тичам около училището и да правя коремни преси, щом мина край него. Не го чувствах като наказание обаче, защото през цялото време ми повтаряше колко страхотно се представям, колко съм бърз и силен. На другия ден всичко се повтори през голямото междучасие. После ме подкани да идвам по-рано всяка сутрин, защото е ясно, че имам талант да бягам и съм по-силен от другите деца. По-добър от другите деца. Сега разбирам, че го е правел заради хиперактивността ми и другите емоционални изблици. Искал е да изразходва излишната ми енергия, за да кротувам в час. — Продължи с по-тих глас: — За пръв път обаче някой ме хвалеше. Повече от всичко исках той да се гордее с мен, влагах цялото си старание и училището започна да ми се струва по-лесно. Наваксах с четенето и математиката и вкъщи също се държах по-добре. След година попаднах в класа на госпожа Крендъл и всичко пропадна. Тя беше злобна и гневна и мразеше момчетата. Отново станах непоправимото дете. После, както знаеш, родителите ми ме изпратиха във военно училище. Нататък историята ти е известна. — Колин издиша дълбоко и я погледна. — Затова искам да преподавам на третокласници. Защото може би ще срещна дете като мен и ще знам какво да направя. И в дългосрочен план ще знам какво може да означава тази единствена година за това дете. Ако не беше господин Морис, не бих помислил да постъпя в колежа и да стана учител.
Докато Колин говореше, Мария не откъсваше очи от него.
— Знам, че не би трябвало да се изненадвам след всичко друго, което ми разказа — поклати глава тя. — Но съм изненадана.
— Защото?
— Историята ти е вдъхновяваща. Имам предвид причината да пожелаеш да станеш учител. Аз нямам такава история. Често не съм сигурна дори защо станах адвокат. Просто се случи.
— Как?
— Когато ме приеха в колежа, не знаех какво искам да правя. Обмислях какво ли не — да уча бизнес и дори медицина. През последната година все още не бях решила как да продължа нататък. Съквартирантката ми, от друга страна, искаше да учи право. Убедих се някак си, че идеята е далеч по-добра, отколкото всъщност е. Кандидатствах в юридически университет и три години по-късно работех в кабинета на областния прокурор и се готвех да се дипломирам. И ето ме тук сега. Не ме разбирай погрешно. Добра съм в работата си, но понякога ми е трудно да си представя, че ще правя това до края на живота си.