Ала все пак…
В болницата участваше често в групова терапия, където изискваха от тях да се опитват да разбират какво мотивира другите. Да разбираш другите, означаваше да разбираш себе си — и обратното — и той отдавна бе свикнал да разчита езика на тялото и на гласа, когато хората споделят страховете, недостатъците и съжаленията си. Не бе в състояние да разгадае докрай Мария, ала подозираше, че и тя като него е объркана от случващото се. Естествено. Макар сега да се справяше добре, тя бе длъжна да осъзнае, че старият Колин винаги ще бъде част от него. Това би разтревожило всекиго; самият той, защо да си криви душата, се тревожеше. Експлозивният му гняв в момента спеше като мечка през зимата и той разбираше, че трябва да подрежда живота си така, че пролетта да не настъпва и мечката да продължи да дреме. Да тренира усилено, за да държи яростта под контрол; да участва от време на време в състезания, за да й дава излаз. Да учи усърдно и да работи дълго, за да запълва дните си и да не посещава опасни места. Да страни от дрогата и да ограничава алкохола. Да общува с Евън и Лили, които не само бяха образцови граждани, но и винаги бяха готови да го подкрепят и да го предпазват от неприятностите.
В живота му нямаше много място за Мария. Нямаше време. Нямаше сили.
И все пак…
Бяха сами на безлюден плаж и той си помисли отново, че тя е толкова привлекателна. Съвсем логично щеше да е досега да е побягнала от него, ала тя явно приемаше спокойно миналото му, а той не можеше да престане да мисли за нея.
Тя се отпусна назад и се подпря на лакти, наслаждавайки се на късното следобедно слънце. Той отново си помисли, че не е срещал толкова облагодетелствана от природата жена, и за да се разсее, се обърна настрани и се пресегна зад нея, придърпвайки хладилната чанта. Отвори я, извади две шишета вода и й подаде едното.
— Банан или портокал? — попита я.
— Банан — отговори тя и се изправи плавно и грациозно. — Пръстите ми стават лепкави от портокалите.
Подаде й банан и извади две пликчета с ядки.
— Искаш ли?
— Разбира се. Защо не?
Тя взе пликчето и лапна два бадема.
— Точно от това имах нужда — намигна му. — Усещам как холестеролът ми спада и мускулите ми се издуват.
Той се усмихна и започна да бели портокала. Тя отхапа от банана и пак се облегна назад.
— Никога не идвам на плажа, когато съм тук. Минавала съм край него, но не съм спирала да си почина.
— Защо?
— През лятото винаги има много хора. Ще се чувствам странно сама.
— Аз не бих се притеснявал.
— Не се съмнявам. На теб ти е все едно. Но аз съм жена. Дойда ли тук сама, току-виж се изтълкувало като покана. А ако някой луд седне до мен и започне да ме сваля? Някой в пробация, пушил марихуана и ходил в барове, за да се бие и да рита хората по главите… О, чакай! — с престорен ужас тя се обърна рязко към него.
Той се засмя.
— А ако каже, че се е променил?
— Отначало вероятно няма да му повярвам.
— Ако е чаровен?
— Трябва да е наистина много чаровен, но дори тогава бих предпочела да съм сама.
— Дори да е сменил гумата ти в проливен дъжд?
— Определено ще съм му благодарна за помощта, но не знам дали това ще промени мнението ми. Дори лудите понякога постъпват мило.
— Мъдро решение, предполагам. Такъв мъж може да се окаже опасен и сигурно не бива да оставаш сама с него.
— Очевидно — съгласи се тя. — Винаги съществува възможност, разбира се, наистина да се е променил и да е добър мъж. Тогава ще изгубя. Защото не съм му дала шанс, имам предвид.
— Ясно.
— Както и да е. Затова не идвам сама на брега. Така решавам дилемата.
— Звучи логично. Все пак признавам, че думите ти ме объркват.
— Значи сме квит. — Тя го побутна с лакът. — И твоите признания ме поставиха натясно.
Не беше сигурен дали флиртува, но му хареса колко естествено усеща докосването й.
— Да сменим ли темата с по-безопасна?
— Например?
— Разкажи ми за семейството си. Спомена, че имаш много роднини в града.
— Бабите и дядовците ми живеят в Мексико, но имам три лели и четирима чичовци в Уилмингтън, както и над двайсет братовчеди. И организираме шумни семейни партита.