— Добре.
8.
Мария
В понеделник Мария реши, че е най-добре да се скрие в кабинета си, където да се съсредоточи на спокойствие. Предстоящото дело изнервяше все повече Барни и тя не искаше да попадне на прицел. Затвори вратата и нахвърли бележки за предстоящата среща с клиенти преди обед. След няколко телефонни обаждания отговори на получените имейли, за да започне гладко седмицата. И все пак въпреки деловия устрем от време на време се улавяше, че се взира през прозореца и си припомня картини от уикенда.
Обаждането на Колин в неделя вечерта не й помагаше да се съсредоточи. Ако приятелките и списанията бяха прави, никой мъж не се обаждаше веднага, а повечето — никога. Но пък всичко у Колин я изненадваше. След като се сбогуваха, тя разгледа снимката му и си помисли, че вижда и мъжа, когото познава, и непознатия Колин. Изражението му беше лъчезарно, а тялото — карта от белези и татуировки. Беше обещала да покаже снимката на Серена, но реши да я запази само за себе си.
— Някой е в добро настроение.
Мария вдигна глава и видя Джил на прага.
— О, здрасти, Джил. Как си?
— По-скоро аз трябва да те попитам как си. — Приятелката й влезе и затвори вратата. — Определено ми се стори унесена, когато надникнах, а никой не изглежда така в понеделник.
— Беше хубав уикенд.
— Нима? Съдейки по тона ти, явно е минал далеч по-добре от командировката ми. Миналата седмица за пръв път ми се прииска да се върна в офиса.
— Толкова зле ли беше?
— Ужасно.
— Искаш ли да ми разкажеш?
— Само ако искаш да умреш от скука. А и имам съвещание след няколко минути. Дойдох да те попитам дали имаш планове за обедната почивка. Зажадняла съм за суши и приятна компания.
— Звучи чудесно.
Джил подръпна ръкава на ризата си.
— Възможно е да греша, но май вече не ми се сърдиш.
— Защо да ти се сърдя?
— Може би заради рекордно отвратителната среща на сляпо, която ти уредих?
— О, да… — Мария се изненада, че почти е забравила.
— Наистина съжалявам — каза Джил. — Нямаш представа колко ужасно се чувствах миналата седмица, особено след като не успях да поговоря с теб.
— Говорихме. И ми се извини.
— Не достатъчно.
— Всичко е наред. И всъщност ми помогна.
— Как?
— Срещнах някого.
Минаха две секунди, преди Джил да изрече:
— Нямаш предвид мъжа, който ти смени гумата, нали? Насиненият и окървавен тип, който те изплаши до смърт?
— Точно него имам предвид.
— Как е възможно?
— Трудно е за обяснение.
Джил повдигна вежди.
— Охо!
— Какво?
— Отново се усмихваш.
— Така ли?
— Да. И ми се приисква да отменя съвещанието и да седна срещу теб.
— Няма начин. След малко с Барни имаме консултация с клиент.
— Но ще обядваме заедно, нали? И ще ми разкажеш всичко?
— Определено.
* * *
Десет минути по-късно Серена й позвъни на мобилния телефон. Мария видя кой я търси и изпита внезапна тревога. Сестра й никога не се обаждаше преди десет. Най-често не се събуждаше преди десет.
— Серена? Добре ли си?
— Къде е?
— Какво?
— Снимката на Колин. Няма я в имейла ми.
Мария примигна.
— Обаждаш ми се в работно време за снимката?
— Нямаше да се обадя, ако ми я беше изпратила. Добре ли мина? Кажи ми, че не си успяла да го разкараш.
— Не. Всъщност ще излизаме в събота.
— Добре — каза сестра й. — Постът обаче няма да е толкова ефектен без илюстрация. Е, в краен случай ще използвам някоя от детските ти снимки, ако не получа…
— Чао, Серена.
Прекъсна връзката, но след няколко минути взе отново телефона, защото любопитството не й даваше мира.
И, разбира се, видя снимката си в Инстаграм. От основното училище. Шини. Акне. Очила. Неловка усмивка. Най-лошата училищна снимка в историята. „Не ревнувайте, момчета, но сестра ми Мария има среща в събота!“
Мария затвори очи. Щеше да убие сестра си. Определено.
Но нямаше как да не признае, че Серена има чувство за хумор.
* * *
Няколко часа по-късно пред поднос със суши и сашими Мария разказа на Джил за Колин. Историята наистина звучеше невероятно — дори за нея.
— Леле! — ахна Джил.
— Мислиш ли, че съм луда? Имайки предвид миналото му?
— Коя съм аз да съдя? След изненадващата среща, която ти устроих? При нещо толкова необичайно най-добре е да се вслушваш в инстинктите си.