— Тръгваме рано сутринта. В единайсет ще ходим на църква с родителите ми, после ще обядваме. Но за разлика от теб аз няма да се затрудня да се вдигна от леглото утре. Изглеждаш ужасно, между другото.
— Благодаря.
— Особено окото ти.
— Утре няма да е толкова подуто.
— Другото. Мисля, че имаш спукани кръвоносни съдове. Или си вампир.
— Забелязах.
Евън се облегна назад и разпери леко ръце.
— Направи ми услуга. Утре се скрий от съседите. Иначе ще решат, че съм те ступал, задето си закъснял с наема или нещо подобно. Не искам да ми петниш реномето като наемодател.
Колин се усмихна. Беше по-тежък от Евън с поне петнайсет килограма и често се шегуваше, че ако приятелят му стъпи в зала за фитнес, вероятно ще е за финансова ревизия.
— Обещавам да не се мяркам пред очите им.
— Добре. Държа на репутацията си.
В същия момент дойде келнерката и остави на масата чиния с бъркани яйчени белтъци и шунка плюс купа с овесена каша. Колин придърпа купата и погледна към чашата на Евън.
— Какво пиеш?
— Гореща вода с лимон.
— Сериозно?
— Минава полунощ. Ако пия кафе, няма да мигна до сутринта.
Колин опита овесената каша.
— Ясно.
— Какво? Ще се размина без хаплива забележка?
— Просто се изненадах, че тук имат лимон.
— А аз се изненадах, че предлагат бъркани яйчени белтъци. Вероятно си първият човек в историята, поръчал здравословна храна тук. — Посегна към водата си. — Между другото, какво смяташ да правиш утре?
— Трябва да сменя стартера на колата. Не пали както трябва. После ще окося моравата и ще потренирам.
— Искаш ли да дойдеш с нас?
— Не си падам по семейни обеди.
— Не те каня на обяд. Съмнявам се да те пуснат в ресторанта в този вид. Но може да видиш родителите си в Райли. Или сестрите си.
— Не.
— Просто предлагам.
Колин гребна от овесената каша.
— Недей.
Евън се облегна назад.
— Между другото, тази нощ имаше две-три страхотни схватки. Особено онази след теб.
— Нима?
— Някой си Джони Рийс, спечели през първия рунд. Нападна противника си като бик, приклещи го в задушаваща хватка и край. Движеше се като пантера!
— И какъв е изводът?
— Че е много по-добър от теб.
— Ясно.
Евън забарабани с пръсти по масата.
— Значи си доволен от боя днес?
— Вече е приключил.
Евън почака.
— И?
— Това е.
— Още ли мислиш, че е добра идея да се биеш? Искам да кажа…
Колин набоде с вилицата от белтъците.
— Още съм тук с теб, нали?
* * *
Половин час по-късно Колин се върна на магистралата. Буреносните облаци, скупчващи се от няколко часа, най-сетне изпълниха заканата си и стовариха вихрушка и дъжд, придружени от гръмотевици и светкавици. Евън си тръгна няколко минути преди Колин и когато седна зад волана на камарото, което обновяваше от няколко години, мислите му се насочиха към приятеля му.
Познаваше Евън, откакто се помни. Когато беше малък, семейството му летуваше в крайбрежна вила в Райтсвил Бийч, а семейството на Евън живееше в съседство. По цели дни лудееха по плажа, подхвърляха си топка, ловяха риба, сърфираха или караха скейтборд. Често нощуваха в къщата на единия или другия, докато семейството на Евън не се премести в Чапъл Хил, а животът на Колин отиде по дяволите.
Банална история — той бе трето дете и единствен син на богати родители, привърженици на бавачките и без никакво желание да имат трето дете. Бе ревливо бебе с тежки колики, а после хиперактивно дете с неизчерпаема енергия, избухливо, разсеяно и неспособно да стои на едно място. Вкъщи подлудяваше родителите си, а в училище водеше непосилна борба. В трети клас имаше страхотен учител, който донякъде олекоти положението, но в четвърти клас Колин отново тръгна надолу. Биеше се с връстниците си на игралната площадка и едва не го изключиха от училището. Горе-долу по това време го нарочиха, че има сериозни проблеми, и в крайна сметка безпомощните му родители го изпратиха във военно училище с надеждата дисциплината да му се отрази добре. Първата година протече ужасно; изключиха го по средата на пролетния срок.
Постъпи във второ военно училище в друг щат и през следващите няколко години изразходваше енергията си в бойни спортове — борба, бокс и джудо. Изливаше агресията си върху другите, понякога с прекален плам, най-често просто защото така му се искаше. Оценките и дисциплината изобщо не го интересуваха. След като го изключиха от още пет училища, най-сетне завърши едва-едва — гневен, буен млад мъж без никакви планове за живота и никакво желание да си поставя цели. Върна се при родителите си и последваха седем лоши години. Майка му плачеше, баща му го умоляваше да се промени; той сякаш не ги чуваше. По настояване на родителите си посещаваше терапевт, но продължи да се спуска по наклонената спирала, устремен подсъзнателно към самоунищожение. Думи на терапевта, не негови, ала сега се съгласяваше с тях. Изхвърлеха ли го родителите му от къщата в Райли, той се настаняваше в семейната крайбрежна вила. Помотаваше се там известно време, връщаше се и цикълът започваше отново. Когато навърши двайсет и пет, получи последен шанс да се промени. И неочаквано се възползва от възможността. Така за изумление на повечето си познати се озова в колежа с надеждата да прекара в класната стая следващите няколко десетилетия и да наставлява деца.