— Не мога да обядвам с теб, но ако искаш, ще поговорим в кабинета ти. Сигурна съм, че ще намеря време утре сутринта или следобед.
Когато другите са тук — не си направи труда да добави.
— Не знам дали ще е необходимо.
— Да поговоря с Барни тогава?
Той поклати глава.
— Най-уместно е засега да не повдигаме повече въпроса.
_Разбира се. Защото всичко е уловка и изобщо не си говорил с Барни._
— Добре тогава. Пожелавам ти хубава вечер.
Тя стигна до вратата и си пое облекчено дъх, че е успяла да се спаси. Извинението с приятеля бе находчиво хрумване, но козът вече бе използван. От тук нататък не би го изненадала; Кен щеше да е подготвен. В дългосрочен план — и дори в краткосрочен — се съмняваше да възпре посегателствата му, макар да беше истина.
Или щеше да стане истина?
Все още напрегната от разговора, тя се запита дали иска да стане истина. Знаеше със сигурност само, че когато Колин я целуна, усети нещо шеметно — вълнуващо и същевременно плашещо.
* * *
Излъга Кен, че ще вечеря с родителите си, но не беше в настроение да остава сама и неусетно пое по познатите улици към мястото, където бе отраснала.
Кварталът бе по-скоро работнически, с къщи, показващи признаци за отложени ремонти, и няколко с табели „За продан“. По всички алеи бяха паркирани по-стари модели автомобили и пикапи. Родителите й съжителстваха с водопроводчици, дърводелци, чиновници и секретарки. В подобни квартали в предните дворове играят деца, млади двойки бутат колички по тротоарите, хората прибират пощата на съседите си, когато са извън града. Родителите й не говореха за това, но Мария бе чувала, че когато баща й купил къщата, семействата наоколо се разтревожили. За пръв път тук се заселвали латиноамериканци и местните шушукали как цените на имотите ще паднат и престъпността ще се увеличи, сякаш всеки, роден в Мексико, е свързан с наркокартелите.
Мария предполагаше, че това е една от причините баща й винаги да поддържа двора си безупречен и да подрязва изрядно храстите; през пет години да пребоядисва фасадата в един и същи цвят; винаги да паркира колата си в гаража, а не на алеята, а на пилон на предната веранда да се развява американският флаг. Украсяваше къщата за Хелоуин и Коледа, а през първите години раздаваше на съседите купони за двойно по-ниски цени в ресторанта. Когато не работеше в ресторанта, през почивните следобеди майка й приготвяше подноси с храна — бурито, енчилада и тако — и черпеше всяко хлапе, излязло да играе кикбол или футбол. Малко по малко ги бяха приели в квартала. Оттогава препродаваха неведнъж повечето съседни къщи и родителите й винаги посрещаха новите собственици с подарък за добре дошли, надявайки се да предотвратят бъдещи проблеми.
Мария понякога се затрудняваше да си представи колко тежко им е било, въпреки че в училището повече от две години бе единствената мексиканка в класа. Понеже бе отлична ученичка, макар и мълчалива, не помнеше да е усещала дискриминацията, както родителите й я бяха преживели. Дори да се бе случило обаче, майка й и баща й щяха да я посъветват да постъпи като тях. Щяха да й кажат да бъде каквато е — любезна и добросърдечна към всички. Щяха да я предупредят да не пада до ничие ниво. И накрая, помисли си с усмивка тя, щяха да й кажат да учи усърдно.
За разлика от Серена, която все още се наслаждаваше на дългоочакваната свобода извън родителската опека, Мария се радваше да се връща у дома. Обичаше старата къща — зелените и оранжевите стени; пъстрите керамични плочки в кухнята; разностилните мебели, събирани от майка й през годините; вратата на хладилника, украсена със снимки и семейни спомени, с които Кармен особено се гордееше. Обичаше как майка й си тананика, когато е щастлива и когато готви. Като малка бе приемала тези неща за даденост, но помнеше какво спокойствие я обземаше, когато отвори входната врата при всяко завръщане от колежа, дори да е след кратко отсъствие.
Тъй като знаеше, че родителите й ще се обидят, ако почука, Мария влезе направо, мина през дневната и отиде в кухнята. Остави чантата си върху плота.
— Мамо? Татко? Къде сте? — извика.
Както винаги вкъщи говореше на испански — смяна на езика, лесна и несъзнателна като дишането.
— Тук сме! — отговори майка й.
Обърна се към задната веранда и видя как родителите й стават от масата. Щастливи, че е тук, и разперили ръце за прегръдка, тя заговориха едновременно:
— Не знаехме, че ще дойдеш…