Колин свърна най-сетне от магистралата и пое по провинциално шосе, обградено от борове и дъбове, обрасли с бръшлян. Беше по-скоро опит не да съкрати пътя, а да избегне поредицата от светофари. Продължаваха да проблясват светкавици, които посребряваха облаците и озаряваха околността с неземно сияние. Дъждът и вятърът се усилваха и чистачките едва смогваха да почистят предното стъкло, но той познаваше добре шосето. Сви по един от множеството остри завои и инстинктивно натисна спирачките.
Отпред бе спрял автомобил с багажник върху покрива, килнат наполовина извън платното. Аварийните му светлини примигваха, багажникът зееше отворен под потопа. Когато камарото забави ход, Колин усети как задните гуми поднасят леко за миг. Влезе в насрещната лента, за да заобиколи колата, и си помисли, че човекът е уцелил най-неподходящия момент за авария. Бурята ограничаваше видимостта, а и пияниците като онези в закусвалнята не след дълго щяха да поемат към къщи. Представи си как някой взема завоя твърде бързо и се забива в колата.
Лошо — злополуката беше в кърпа вързана. Не беше обаче негова работа да спасява непознати, а и вероятно от него не би имало кой знае каква полза. Разбираше двигателя в своята кола, но само защото камарото бе по-старо от него; модерните двигатели имаха повече общо с компютрите. А и шофьорът несъмнено вече се беше обадил за помощ.
Докато подминаваше бавно спрелия автомобил, забеляза, че задната гума е спукана, а зад багажника стои жена — мокра до кости, с блуза с къси ръкави — и се мъчи да извади резервната гума. Блесна мълния и пулсиращата заря освети отчаяното й лице с размазана спирала. В същия момент Колин осъзна, че тъмната й коса и раздалечените й очи му напомнят момиче от университета.
Момиче? Защо трябваше да се натъкне на момиче в беда? Нищо чудно наистина да е момичето от курса му. Как тогава да се престори, че не забелязва колко й е нужна помощ. Само това му липсваше в момента, но имаше ли избор?
Въздъхна и отби от шосето, оставяйки известно разстояние между своята кола и нейната. Включи аварийните светлини и си грабна якето от задната седалка. Дъждът обаче се лееше като из ведро и го намокри още щом се подаде навън, все едно го обливаше душ с коси струи. Той прокара ръка през косата си, пое си дълбоко дъх и тръгна към момичето, преценявайки колко бързо ще успее да смени гумата.
— Да ти помогна ли? — подвикна.
Странно, но тя не отговори. Вторачи се ужасена в него, пусна гумата и отстъпи бавно назад.
2.
Мария
Навремето, докато работеше в кабинета на областния прокурор на Мекленбърг, Мария Санчес бе виждала в съдебната зала престъпници от всякакъв вид, включително извършили жестокости, които я държаха будна нощем. Сънуваше кошмари за случаите, а веднъж я заплаши социопат, но всъщност никога не се бе чувствала толкова уплашена, колкото сега, на това безлюдно шосе, когато колата на този мъж внезапно отби и спря в аварийната лента.
Нямаше значение, че беше на двайсет и осем, завършила бе с отличие Чапълхилския колеж и имаше диплома от Университета по право в Дюк. Нямаше значение, че беше изгряваща звезда в кабинета на областния прокурор, преди да постъпи на работа в една от най-добрите правни кантори в Уилмингтън. Нямаше значение, че досега винаги беше успявала да овладее емоциите си. Щом той излезе от колата, всички тези факти отлетяха, заличени от една-единствена мисъл — сама е с този човек. Паникьоса се, когато той тръгна към нея. „Ще умра тук — хрумна й внезапно — и никой няма да намери тялото ми.“
Преди малко, докато колата му бавно заобикаляше нейната, тя го забеляза как се втренчва в нея — почти безочливо, пресметливо — и първо си помисли, че носи маска, което бе достатъчно ужасяващо, ала не чак толкова, колкото ненадейното прозрение, че вижда лицето му. Беше изранено: едното му око беше подпухнало, другото — яркочервено и кървясало. Кръв се стичаше и от челото му. Едва се сдържа да не изкрещи, но незнайно защо от гърлото й не излезе нито звук. „За бога — спомни си как се помоли, — продължавай напред. Не спирай, не спирай…“
Бог очевидно не я беше чул. А и защо да се меси? Има ли причина да не я остави да умре, захвърлена в крайпътна канавка на ничия земя? Няма. Бог бе позволил на мъжа да спре и сега мъжът с обезобразеното лице вървеше бавно към нея като герой от нискобюджетен филм на ужасите. Или избягал затворник, защото определено изглеждаше напомпан, а нали това правят затворниците? Вдигат тежести по цял ден? Косата му бе подстригана ниско, във военен стил — вероятно запазен знак на затворническа банда. Овехтялата тениска не помагаше, както и прокъсаните му джинси. Уплаши я и начинът, по който носеше якето си. Защо не го беше облякъл в тази буря? Може би крие нещо под него…