Нож…
Или пистолет… Мили боже!
От гърлото й се изтръгна немощен писък, а в ума й се завъртяха възможности за спасение. Какво да направи? Да хвърли гумата към него? Дори не можеше да я извади от багажника. Да изкрещи за помощ? Нямаше никого наблизо; от десет минути не бе минавала кола, а телефонът й бе забравен бог знае къде — иначе нямаше да се опитва да смени сама гумата. Да побегне? Може би, но съдейки по въздушната лекота, с която се придвижваше, мъжът сигурно щеше да я догони бързо. Оставаше й единствено да влезе в колата и да заключи вратите, но той вече бе приближил и нямаше начин да го заобиколи…
— Да ти помогна ли?
Гласът му я изтръгна от транса. Тя пусна гумата и отстъпи назад, съсредоточена единствено върху усилието да увеличи разстоянието помежду им. Пак проблесна светкавица и тя забеляза празнота в лицето му, сякаш му липсва нещо градивно — материалът, който дава сигнал, че не е редно да изнасилваш и да убиваш жени.
— Какво искаш? — попита задавено тя.
— Нищо — отговори той.
— Защо си тук тогава?
— Реших, че ти е нужна помощ да смениш гумата.
— Ще се справя сама — отвърна тя.
Той погледна към нея, към спуканата гума и после отново към нея.
— Добре — кимна, извърна се и тръгна обратно към колата си.
Реакцията му бе толкова неочаквана, че за секунда се почувства парализирана. Отиваше ли си? Защо? Радваше се всъщност — меко казано — но все пак, все пак…
— Не мога да извадя гумата от багажника! — призна тя, долавяйки паниката в гласа си.
Той застана до колата си и се обърна.
— Така изглежда. — Пресегна се към вратата и я отвори.
— Чакай! — извика внезапно тя.
Той присви очи под проливния дъжд.
— Защо? — извика в отговор.
Защо ли? Не беше сигурна, че го е чула правилно. Но пък нали му каза, че не й е нужна помощ? Или й е нужна, но как да се обади на някого? Мислите й кръжаха лудо и напосоки и следващите думи се изсипаха машинално.
— Имаш ли телефон?
Той пристъпи няколко крачки напред. Спря, когато реши, че ще го чува, без да се налага да крещи, но не съвсем близо. Слава богу.
— Да — отговори.
Тя пристъпи от крак на крак. А сега какво?
— Изгубих своя — каза. — Не че съм го изгубила — уточни, усещайки, че говори несвързано, но погледът му й пречеше да възпре думите. — Или е в офиса, или съм го оставила у родителите си, но ще разбера, когато се добера до лаптопа си.
— Добре. — Той не добави друго; не помръдваше и не откъсваше очи от нейните.
— Използвам програмата за намиране на телефони. Приложението, имам предвид. Проследявам си телефона, защото е синхронизиран с компютъра.
— Добре.
— Е?
— Какво „е“?
— Ще ми дадеш ли телефона си за малко? Ще се обадя на сестра си.
— Разбира се. — Той уви телефона в якето и пристъпи напред.
Тя отстъпи инстинктивно крачка назад. Той остави якето върху капака на колата й и го посочи.
Тя се поколеба. Мъжът определено беше странен, но пък се отдръпна тактично настрани. Тя взе бързо вързопа и намери айфона му, пъхнат вътре — същия модел като нейния. Натисна бутона, екранът светна и, разбира се, имаше обхват. Но това нямаше да й помогне, ако…
— Пет-шест-осем-едно — продиктува той.
— Даваш ми кода?
— Няма как да използваш телефона без него — отбеляза той.
— Но ти не ме познаваш!
— Ще ми откраднеш ли телефона?
Тя примигна.
— Не. Не, разбира се.
— Тогава няма проблем.
Не знаеше какво да отговори, но все едно. Въведе кода с треперещи пръсти и набра номера на сестра си. След третото позвъняване разбра, че ще се включи телефонният секретар на Серена. Стараейки се да не издава тревогата си, остави съобщение. Обясни какво се е случило с колата и помоли сестра си да дойде да я вземе. Прибра телефона в якето върху капака и отстъпи встрани, без да откъсва очи от мъжа.
— Не ти ли отговориха? — попита той.
— Сестра ми ще дойде.
— Добре. — Блесна нова светкавица и той посочи багажника на колата й. — Докато я чакаме, искаш ли да ти сменя гумата?