Выбрать главу

Мат погледна въпросително към Аруула.

— Трябва да я облечеш — обясни му тя.

— Защо?

Мос обясни с много жестове.

— Защото, където ще ни заведе, ще биеш на очи с твоите дрехи — преведе Аруула и допълни: — Аз, напротив, нямам нужда от това. Тук моите неща не са необичайни.

Мат се въздържа от по-нататъшни въпроси и облече расото. То вонеше ужасно, но с такъв род неприятности беше свикнал през последните седмици.

Тогава тръгнаха. Мос ги изведе от избите обратно на повърхността и в лабиринта от улички. Новият ден отдавна беше настъпил и над Роома се разстилаше сивозелено небе, което изглеждаше, че свети с тайнствена светлина. В това време цареше най-вече някаква свеобразна, почти недействителна дневна виделина. Мат си го обясняваше с факта на промените в атмосферата вследствие на сблъсъка с кометата.

Може и да беше отминала цяла вечност (в буквалния смисъл!), откакто Мат е бил в Рим, но беше твърде сигурен, че се намират в някогашния квартал Трастевере, пристанищният район на Рим. И имаше доста конкретно предположение къде ще ги заведе Мос. Ако Мат не се заблуждаваше, нямаше да им се наложи да вървят твърде дълго. Защото Колизеят се намираше в непосредствена близост до Трастевере…

Поне в това отношение не се заблуждаваше. Тяхната цел беше Колизеят. Но вече не се намираше там, където беше издигнат преди повече от две хиляди години, а близо до… Ватикана?!

— Милостиви Боже! — изплъзна се от устата на Мат, когато пред тях се появи огромният строеж.

Не само, че гигантският амфитеатър вече не беше на първоначалното си място, но беше и напълно реставриран! И то съвсем не некадърно. Напротив, Мат беше сигурен, че при откриването си в предхристиянската епоха не може да е изглеждал другояче.

Долови особения скрит поглед на Мос, но не му обърна внимание. Видът на Колизея напълно го омагьоса. И мислите му се стрелнаха около представата за онова, което се беше случило. Колизеят очевидно е бил вдигнат и отново построен тук, в близост до Ватикана. Почти невъзможно е човек да си представи каква проява на мощ се криеше зад това. Сравнима само с построяването на пирамидите в Египет.

И същевременно Мат се запита кой се подписва като отговорно лице за това.

— Боговете… — прошепна той и в думите му се прокрадна порив на страхопочитание. Които и да бяха тези „богове“, трябва да разполагаха с невероятна власт и огромно влияние. Как иначе биха накарали хората да извършат това преместване?

Тогава в мислите на Мат изплува онова огромно чудовище, което бяха победили в гората. То буквално тъпчеше мозъка му.

Кимна с глава. Да, беше възможно в работата да са участвали дангалаци като оня. Но — само при мисълта за това Мат го побиха тръпки — колко такива чудовища са били необходими, за да се осъществи подобно начинание?

Не бяха единствените, които отиват в Колизея. Напротив, Мат прецени, че стотици хора нахлуваха през полукръглите порти в амфитеатъра. Просто се оставиха на течението да ги носи.

Мат не се освободи от почудата си и след като влязоха в сградата. Спомни си за предишното си посещение в Амфитеатро Флавио. Макар и до известна степен да беше запазен, имаше нужда от известна фантазия, за да си представи как е изглеждал по времето на разцвета си. Сега и тук подобно напрягане беше излишно. Изглежда, имаше една-единствена истинска разлика между Тогава и Днес…

… реактивният самолет!

Видът му предизвика такъв болезнен спазъм в сърдечната област на Мат, че той изстена и трябваше да се овладее, за да не се сгърчи.

Останките от самолета се намираха под тях на арената. Бяха опрени на ребро до една от тесните страни на повече от сто и петдесет метровия пясъчен овал, подобно на някакъв колкото гротескен, толкова и перверзен паметник. Защото върху тях беше увиснал като разпънат на кръст мъртвец. Или no-скоро онова, което все още беше останало от него. Защото подобни на врани птици си правеха угощение със студените му меса…

Мат бързо отвърна очи. Погледна към Аруула и още веднъж се уплаши. Младата варварка беше пребледняла. Не, нещо повече — беше бледа като смъртник.

— Толкова много смърт… — прошепна, — … толкова много насилие и кръв. — Тя потръпна от ужас.

Мат само кимна. Макар и да не разполагаше с шестото чувство на Аруула, и той можеше да се досети какво се е случвало на това място. Почти му се струваше като че предсмъртните викове на безброй мъже още тегнат във въздуха, като ехо, което никога няма да изчезне.

Естествено Мат знаеше с каква цел някога е бил построен Колизеят. Кой не го знаеше? И древният дух е бил съживен отново. „Игрите“ продължаваха. Като че ли нищо не се беше променило. Зрителите изглеждаха жадни за сензации, направо кръвожадни както някога, а и днес очевидно се намираха мъже, които имаха желание да заложат живота си на карта на арената на ужасите за… да, всъщност за какво? Слава и чест ли? Да умреш със смъртта на героите? И единият, и другият отговор се сториха на Мат еднакво абсурдни. И не искаше да мисли повече за това.