На Мат му се искаше да мисли за десетилетия. Или пък това му нашепваше другият глас (може би този на разума, който искаше да го предпази да не полудее). Но той го знаеше по-добре, отдавна вече. И накрая изрече това си познание, макар и с половин глас и с горчивина: — Столетия…
Трябва да са минали векове след сблъсъка с кометата, без съмнение. Твърде много неща се бяха променили, за да е станало в кратък период от време! Географията вече не отговаряше на онази, която Мат познаваше, флората и фауната се бяха променили коренно. Гъмжеше от растения и животни, които не бяха отбелязани в никоя енциклопедия в света. Мат беше видял гигантски плъхове, чудовищни скакалци и… още много неща. Забрани на спомените си да изкарват повече наяве тези картини на ужасите. Инак щеше да стигне до лудост, от която, както се вижда, бягаше с този модерен военен джип, който вероятно беше на неколкостотин години…
Ноона се сепна в леката си дрямка. Клепачите й се отвориха изведнъж като ципа на презрели плодове. Всичката умора отлетя и тя отново зорко се заоглежда наоколо — и не откри нищо освен тъмнина.
Тъмнина, но, в която както и преди нещо продължаваше да шумоли, да скърца, да пука. В която се движеха неща, безименни и невидими.
Или пък в крайна сметка съвсем не бяха безименни? Не носеха ли онези мрачни имена, които бяха добре познати на шаманите? Там навън не се ли прокрадваха демони или изпратени от боговете слуги, изпълнители на всемогъщата им воля?
Ноона чувстваше как това подозрение се сгъстява у нея. Студено като лед, изведнъж заседна в гърдите й и я накара отново да изтръпне от ужас.
Може пък и в това да се криеше причината, че ордата не изпрати ловци по следите им. Навярно шаманът се беше заел с проблема. Вероятно беше призовал богове или — още по-зле — демони, които сами да се заемат с престъпника Ларн и помощничката му!
И сега бяха тук, бяха открили жертвите си. Играеха си с тях. Само с присъствието си подклаждаха страха им. Преди да ги нападнат, безмилостно и жестоко!
— Спокойно — чу Ноона гласа на Ларн и едва сега осъзна, че цялото й тяло трепери. — Спокойно — продължи да шепне той, не трябва да се страхуваш. Там няма нищо. Аз съм до тебе.
— Но — опря му се Ноона с треперещ глас, — не чуваш ли това? — Тя млъкна, дори задържа дишането си, за да не пропуснат дори и най-слабия шум в мрака.
Ларн също се ослуша, може би само заради Ноона, за да я успокои. После поклати глава. Ноона, която лежеше с пртиснат към него гръб, видя това в сянката на Ларн, която догарящият огън хвърляше върху нея.
— Там няма нищо — потвърди той и повтори: — Само вятърът. Тук, в зеления Юг вятърът говори с по-различен глас, отколкото в студените северни страни.
Ноона бавно кимна.
— Да, може и така да е. Но нещо се движи в мрака.
— Фреккойшерите — рече Ларн. — Тази нова страна е чужда и за животните. Навярно това ги прави неспокойни.
— Да, сигурно имаш право.
Бяха вързали двете ездитни животни на около половин хвърлей копие от лагера си. Фреккойшерите миришеха силно и привличаха комари и разни други гадини, поради което не беше желателно да са в непосредствена близост до тях.
Ноона си поотдъхна и си легна по-удобно.
— Не си ли уморена? — прошепна Ларн и се притисна още по-плътно до нея. Ноона забеляза, че той беше смъкнал кожения си набедреник. Нещо твърдо и горещо докосваше задните й части. Самият Ларн очевидно не беше уморен, напротив…
Ноона нямаше нищо против това му неуместно предложение. От една страна, защото това щеше да разсее страховете й и да отклони вниманието й от шумовете на нощта. И от друга страна, отдавна очакваше Ларн да прояви към нея подобен интерес, за да й се прище да пропусне удобния случай.
Откакто през втората нощ след бягството си го бяха направили за пръв път, Ноона знаеше, че обича Ларн повече и по по-различен начин, отколкото като брат и че винаги е имала тази любов у себе си;
Ларн беше първият мъж, на когото позволи да се приближи толкова близо и да стане едно цяло с нея. Той, напротив, беше натрупал опит, но Ноона не го упрекваше за това. Във всеки случай обиграността на Ларн в любовните работи й носеше лична изгода.
Ала през тази нощ съвместният им живот беше по-различен, отколкото в предшестващите. Защото имаше твърде скорошен, недовършен край…
Ноона се сгърчи в обятията на Ларн и той спря.