Выбрать главу

Онова, което се случи след това, стана толкова бързо, че Мат го разбра обективно едва по-късно. Когато се върна в съзнание, в дълбокия мрак.

Може би причина беше вонята, която в крайна сметка го събуди. Острата миризма на отдавна непочиствана свинска кочина или на клоака. Мат дойде на себе си с чувство на гадене. Горчив като жлъчка вкус изпълваше устата му и изсушаваше езика му.

Тогава, с мъка и лека-полека, се опита да възстанови парчетата на пъзела в спомените си. Не бяха много.

Изстрелите му в Колизея бяха извикали на преден план войниците, вероятно гвардейци на боговете или нещо от подобен род. Тежковъоръжени типове в екипировка като на онези, които предната вечер насърчаваха жестоката битка на Пиаца ди Спаня. Появиха се сякаш от нищото и се нахвърлиха върху Мат.

Той нямаше никакъв шанс. И тогава всичко свърши. Един удар, вероятно достатъчно силен да пръсне някой недотам здрав череп, беше запратил Мат в царството на сънищата. И ако чувството му за време не го лъжеше напълно, беше прекарал там няколко часа.

А сега? Сега се намираше на някакво смрадливо място, лежеше на твърд каменен под и влажна слама и имаше доста сигурно предположение къде точно се намира. Вероятно под Колизея. Ако се съдеше по вонята, част от канализацията на Рим спадаше към тези подземни съоръжения.

Мат провери съдържанието на джобовете си. Бяха му оставили дреболиите от спасителния контейнер. Но „Беретата 98 Г“ беше изчезнала.

Изчезнала… Тази дума му напомни за Аруула и Мос. Какво ли беше станало с двамата? И те ли бяха арестувани като него?

Извика имената им в мрака. Направо смешно усилие, което въпреки това му причини влудяващи болки в главата. Хлъзна се назад, докато гърбът му усети влажна и студена стена и се отпусна до нея. В продължение на минути седеше така и чакаше поне малко да отзвучи болката в черепа му, да стане поносима. — Аруула? — извика за втори път. — Мое? — Гласът му отекна глухо в мрака. Но не получи никакъв отговор. Макар че около него в тъмнината имаше движение, стържещи и пукащи шумове, между тях — леко шептене, призрачно и неразбираемо.

Бавно, избягвайки всякакво бързо движение, Мат бръкна в един от джобовете на летателния си костюм, който носеше под мантията. Намери ветроупорната запалка и я щракна. Малкото пламъче излъчваше нищожна светлина, но все пак достатъчно, за да даде възможност на Мат да различи най-близкото си обкръжение. Седеше в някаква клетка. Трите страни представляваха решетки, задната, на която се беше опрял от камък. Засводяваше се зад него нагоре, беше част от подземна галерия.

И килиите отляво и отдясно бяха заети, същото се отнасяше и за клетката отсреща. По-надалеч светлината на пламъчето не стигаше.

Но повече от това Мат и не искаше да види, поне в момента. Бързо и без да обръща внимание на всичките болки, той се плъзна към лицевата решетка на килията, стисна пръчките с юмруци и провря лицето си между тях. Тогава извика името на затворника в отсрещната клетка.

— Ървин! Ървин Честър! Хей, Голямо момче, чуваш ли ме?!

Звената на веригите издрънчаха едно в друго, когато Честър се раздвижи. Едва сега Мат видя железните халки около ставите му. Към тях бяха закрепени вериги, които пък от своя страна бяха свързани с пръстени на стената.

„Гладиатор на боговете — ха!“ — помисли си с горчивина Мат. Държаха Ървин затворен като опасно за обществото животно! Тогава си спомни как Честър удряше Ларн с боздугана с шиповете и възмущението му малко се поизпари…

— Ървин, погледни ме! Ето ме! — Махна с ръка, за да привлече вниманието му. — Аз съм, Мат Дракс!

Продължителен, ревящ звук.

— Мммм… Ммммааад? — Честър вдигна глава, обърна към Дракс подутото си лице. Устните му се движеха безмълвно. Мина безкрайно дълго време, преди да произнесе следващите думи.

— Матю… Дракс?

— Да! Аз съм, старче!

— Кккак… кккакво… пправиш…?

— Добър въпрос — отвърна Дракс. — Нямам представа какво правя и как съм се озовал тук. А ти знаеш ли?

Поклащане на глава от другата страна на коридора. Движение, което причиняваше видимо усилие на Честър.

— Ннне… Катастрофирах. И… и тогава… — Повдигане на рамене. — По дяволите, не знам!

— Какво стана с Ханк? Ханк Уйлямс! И той ли е тук?

— Ханк… — Ървин Честър, види се, се заслуша в името като че ли не можеше да се сети за кого се отнася.

— Твоят щурман — опита се да му помогне Мат.

Главата на Честър се килна напред и за момент Мат си помисли, че е загубил съзнание. Когато тъмнокожият гигант отново вдигна глава, Мат схвана движението като такова, каквото си беше — неловко кимване.