— Какво има? — попита той. При това стоеше поприведен, с леко наклонена глава, дебнейки и ослушвайки се.
— И аз това те питам — отвърна остро Аруула. — Къде отиваме? Какво си намислил?
— Нямам намерение онези типове да ме спипат — отвърна Мос не по-малко остро. — А не бих искал и теб да те заловят. С това не бихме помогнали нито на себе си, нито на приятеля ти.
— Нима въобще искаш да му помогнеш? Нямам такова впечатление.
— А ти как си представяш, че можем да му помогнем? В тона му отново прозвуча старата подигравка. — Вярваш ли, че просто можем да отидем там и да го освободим? Скоро бихме се озовали в кафеза при него, това щеше да е всичко!
— А откъде знаеш, че го държат в клетка? — попита Аруула недоверчиво.
— Аз съм тукашен, в случай че си забравила, гълъбче.
Аруула тръсна глава.
— Мисля, че знаеш много повече от онова, което признаваш.
— А аз мисля, че тук нито му е мястото, нито времето за безсмислени дискусии. Хайде, ела! Бързо!
Мос протегна ръка към Аруула, успя да улови нейната и я задърпа със себе си с такава сила, че тя въобще не помисли да се съпротивлява.
И в това им беше късметът!
Дочуваха се шумни стъпки. И още по-шумни.
— Там нагоре! — Мос посочи към тавана.
Едва когато се огледа по-внимателно, Аруула откри кръглата шахта, която водеше вертикално нагоре. В стените й имаше железни стъпала. Със скок Мос стигна до най-долното, издигна се и се закатери нагоре. Аруула го последва.
Горе Мос повдигна капака и го отмести настрани, после се измъкна от шахтата. Аруула отблъсна ръката, която беше протегнал, за да й помогне, и със собствени сили излезе на открито. После помогна на Мос отново да постави ъгловатия каменен капак върху отвора на шахтата тъкмо в момента, когато малко под тях светлина на факла огря коридора и първите сенки попаднаха в зрителното им поле.
— За малко да не успеем — изпъхтя Мое.
Аруула нищо не отвърна. За секунди я обзе ужасното чувство, че е загубила гласа си. Не можеше да стори нищо, освен да се огледа и от всичко, което виждаше, беше поразена, струваше й се, че е малка и нищожна.
Този разкош, това величие…
— К-къде сме? — каза най-сетне тя.
— Е, къде може да сме? — отвърна Мое.
Аруула само кимна. Естествено, че знаеше отговора.
— В двореца на боговете.
Животът беше красив. А любовта — чудесна. Ноона никога не беше вярвала, че ще й бъде отредено такова щастие. Беше дошла от нищото, беше никоя и въпреки това можеше да се наслаждава на блясъка на боговете. Нещо повече, можеше да им служи, да ги дари със самата себе си и да им се отдаде. И вършеше това с блаженство и страст, на която не подозираше, че е способна.
Движеше се като в такт с някаква недоловима музика, а въздишките и стенанията на бога й показваха колко добре го правеше. Седеше върху него, галеше го и се наслаждаваше на докосванията на меките му ръце и големината и силата му в себе си. Вятърът охлаждаше възбудената й кожа, но не докосваше треската вътре в нея. Тя щеше да отмине едва след като се изпълнеше волята на този бог…
Отвори очи, огледа се, без да спира. Вдиша благоухайните аромати на градината, които нахлуваха в стаята през отворената врата към балкона. Тогава отвърна на меката и приятна усмивка на бога под нея и го стори с благодарност.
Ноона си пожелаваше този акт никога да не свършва, ала той прекъсна рязко и твърде рано!
— Човече, та това е отвратително! — чу се някакъв дрезгав глас. В следващия миг Ноона почувства, че я блъскат и се свлече на пода.
Богът понечи да стане, мощната му фигура се тресеше от необуздана сила. Отвори уста, за да извика. Но от устните му не излезе нито звук.
Блестяща светкавица и — острието на меча попадна в целта. И главата на бога падна.
Сега пък Ноона беше тази, която искаше да извика. Но един юмрук запуши устата й и я лиши от съзнание.
— Ама че гнусотия! — просъска Мос и се изплю, като съвсем не случайно улучи обезглавения труп на бога на плодородието. Този мръсник никога вече нямаше да обладае жена, която преди това е направил послушна с помощта на дрога.
Аруула избърса острието на меча си в чаршафа, преди да пъхне оръжието в кожената ножница, която носеше на гърба си. Тогава посвети вниманието си на Ноона, на която Мос с един удар на юмрука си попречи да извика за помощ. Не беше го направил много нежно. Момичето щеше да поспи още доста време.
— Ще я вземем с нас! — заяви Аруула.
— Момичето ли? — попита Мое. — И дума да не става!
— Не те и питам!
Мос изгрухтя недоволно.
— Добре де. — Размисли набързо. — Знам един пресъхнал кладенец в градината, където можем да я скрием. По-късно ще се върнем и ще се погрижим за нея.