И работата стана! Острите шипове проникнаха в тялото на паяка. Огромното животно трепна, изправи се за последен път и тогава се строполи под Мат.
Дишайки тежко, Мат се смъкна от гърба на мъртвото чудовище, остана на колене в пясъка, задъхвайки се и кашляйки, но смеейки се. Облекчението си пробиваше неконтролирано път.
Но смехът му бързо секна. Защото, както се очакваше, шоуто, в чийто център се намираше против волята си, още не беше свършило.
Вторият рунд беше оповестен, преди Мат още да е успял да ги поеме дъх. Публиката поздрави новия му противник с френетични овации.
Самият той си пожела да не беше побеждавал паяка чудовище…
…сега нямаше да му се налага да се изправя срещу капитан Ървин Честър…
Този Ървин Честър не беше същият, с когото Мат Дракс беше разговарял миналата нощ. Този мъж беше повече машина, отколкото човек. Трябва да го бяха натъпкали с още от тези дяволски плодове.
В подземието с килиите под Колизея Мат имаше впечатлението, че Ървин — напук на ръста и планините мускули — не е нищо повече от купчина окаяност. В сегашното си състояние Честър събуждаше у него само ужасен страх… и необуздан гняв, насочен не към черния великан, а към покварената банда, която нехаеше на балкона над тях, преди всичко към Маарс, тази тлъста жаба, която беше провъзгласила сама себе си за бог!
Гневът помогна на Мат. Поне мъничко. Предпази го от това просто да не се примири с възможностите, които му оставаха — или да убие приятеля си, или сам да загине. Може би все пак щеше да намери някакъв начин да победи Честър, без истински да му навреди. Което нямаше да е лесно, защото от своя страна не можеше да очаква никаква милост от тази бойна машина.
Ървин Честър вече не го познаваше. Нахвърли се с ръмжене, като превърнал се в месо парен чук, удряше с боздугана си към Мат, който с голяма мъка избягваше ударите. За нападение и дума не можеше да става!
— Ървин! — извика настойчиво. — Ела на себе си, Голямо момче! По дяволите, аз съм, Мат! Мат Дракс! Твоят колега!
Фиууу!
Боздуганът с шиповете изсвистя съвсем близо до гърдите на Мат. Един от металните шипове разкъса плата на дрехата и се вряза в кожата отдолу. Само една драскотина, но тя пареше като огън!
— Ървин! Трябва да се бориш с това! Аз не съм ти враг, приятел съм ти, разбираш ли?!
Заблуждаваше ли се или наистина за кратък миг атаката на Честър спря? Може и така да е било, но въпреки това следващият удар дойде.
Мат отскочи назад и за секунди собствената му инерция извади Честър от равновесие. Преди още да се съвземе, Мат се хвърли напред, опря тризъбеца в земята и скочи с краката напред.
Улучи Честър в гърдите. Гигантът се олюля. Мат се спусна, нанесе удар с тризъбеца. Целеше се в ръцете на Ървин и фактически успя да го обезоръжи.
— Ървин! Виж ме! — изръмжа той. — Погледни ме, по дяволите!
Мат стовари юмрука си под брадата му. Но онова, което би накарало други мъже да изпаднат за часове в нокаут, у натъпкания с дрога великан предизвика само объркано тръскане на глава.
Честър примига. За секунда, изглежда, погледът му се проясни.
— Събуди се, Голямо момче! — продължи Мат. — Спомни си…
Един удар го отхвърли назад. Ървин Честър изгрухтя възбудено и се наведе към боздугана си с набучените по него шипове, но не го вдигна. Спря. Стоеше приведен посред арената, размахвайки ръце като горила.
У Мат се появи някаква надежда — твърде рано! Честър разтърси гневно глава, грабна боздугана и се изправи. С вдигнато за удар оръжие се нахвърли на Мат, на когото сърцето замря.
Всичко свърши.
Беше загубил приятеля си.
Гледаше изкривеното лице на Ървин Честър. В очите му зад подутите клепачи — очи, в които беше стаена всичката болка на света и припламваше адски страх. Очи, от които го гледаше истинският Ървин Честър, затворен в това управлявано от дрогата тяло…
Мат усети погледа като пробождане в сърцето си. В него пропълзя парализиращо чувство, изпълни крайниците му като с олово. Чувстваше се като прочутото зайче, което, вцепенено от ужас, е клекнало пред змията.
В следващия миг Ървин Честър се приближи. Вдигна високо набучения с шипове боздуган.
И удари.
С нечовешка сила.
Като някакъв дух Мос се промъкваше през лабиринта от коридори, камери и прегради под Колизея. До него стигаше шумът от арената, приглушен и тътнещ.
Никой не го видя и не го чу. Познаваше и използваше всяка възможност да остане скрит за случайни погледи.
Не беше забравил нищо. Всяка педя от земята тук долу все още му беше позната. Всичките тези години не бяха успели да променят нищо.
А още по-малко бяха докоснали омразата му.