Мат поклати глава.
— Не — каза той, — заслугата е твоя. Ти има куража да се изправиш срещу боговете. Ние само случайно бяхме… — той повдигна рамене — … на точното място в точното време. — Усмихна се леко.
Аруула преведе и допълни:
— Обещай ни нещо, Мос…
— Да?
— Погрижи се за момичето — помоли го Аруула и посочи Ноона.
Мос кимна и се усмихна.
— С удоволствие. Може би вече съм готов отново да имам дъщеря.
Двамата придружиха Мат и Аруула до хълма, където бяха оставили джипа „Хамър“. Мос се удивляваше на превозното средство, макар и не така щедро, както го бяха направили в ордата на Аруула. Вероятно през живота си беше видял и преживял твърде много неща, за да може нещо наистина да го изненада.
Погледнаха назад и обгърнаха с поглед Вечния град. Естествено, че нищо не беше се променило, ако го наблюдаваш с просто око. Но имаше надежда нещата да се обърнат към по-добро и тази надежда се опираше на плещите на мъже като Мос.
Мат им пожела щастие. Тогава той и Аруула се качиха в джипа и потеглиха — назад на север.
Тук бяха намерили онова, което той търсеше. Макар и при обстоятелства, по-различни от онези, които би желал.
Опитваше се да не мисли за Ървин Честър, което обаче не означаваше, че иска да забрави стария си приятел. Вместо това мислеше за Ханк Уйлямс, младия тексасец, който съгласно думите на Ървин искал да си пробие път на север.
Мат се надяваше да намери и него. Преди това време да се окаже съдбовно за тях…
До него Аруула трепереше на седалката до шофьора и зъбите й тракаха, сякаш страдаше от треска.
„Cold Turkey“3 — констатира Мат. Аруула страдаше от съпътстващите абстиненцията явления. Беше се докоснала до едно проклятие, което беше отровило още неговото време и неговия свят.
Някои неща, мислеше си Мат, наистина не се променят…
… и по някакво глупаво съвпадение именно най-лошите надживяваха всички времена.